Залезът разлива течно злато по острите скални зъбери и аз бих се наслаждавала на планинската тишина и спокойствие, ако наоколо имаше такива. Невероятно звучи, но в селище с 300 жители има над 30 хеликоптера. И всичките хвърчат безспирно с оглушителен шум и вибрации. Като прибавим и малките самолети, парашутите, параглайдерите, делтапланерите и всички други летящи съоръжения в небето над глетчера, става невъзможно да направиш свястна снимка на залеза. Има повече вертолети в минута, отколкото в холивудски полицейски екшън. Добре, че не летят нощем, та успяваме да поспим.
На следващата сутрин, превъзбудени и нетърпеливи, обсаждаме туристическата база още в ранни зори. Времето е новозеландско – дъжд, мъгла и утринна мрачина вместо вчерашните сияйни небеса. Планинските водачи ни уверяват, че денят е добър за катерене, макар и не толкова подходящ за снимки. За да ни утешат, напомнят, че непроходимите зелени джунгли наоколо не се наричат „дъждовни гори“ току тъй. В тази част на планината вали повече от 200 дни в годината – 10 метра годишни валежи. (На билото стигат 13, че и 15 метра). Канадците в нашата група правят коментар, че тяхната планина с 3 метра годишно е доста снеговита. Малката групичка австралийци, тормозени в родината си от десетгодишна суша и строг воден режим, се извръщат с отвращение от тази световна несправедливост и отказват дори да коментират. Окландци също си мълчим – при нас 3-4 метра годишни валежи са достатъчни да ни мухлясват пердетата, да плесенясват прозорците, да зеленясва асфалтът, да се оплакваме перманентно, да хленчим и да мърморим непрестанно. Десет метра звучи като мокър кошмар, 15 метра са невъобразими. (Само за сравнение: най-високите средногодишни валежи в България са във високопланинските райони – малко над метър, в равнините са около 400 мм).
Сега вече ни е ясно защо пленително красивият западен бряг е толкова слабо населен.
След половинчасово навличане на всички елементи на леднико-катераческата екипировка – вълнени чорапи, шапки, ръкавици, непромокаеми панталон и анорак, планински обувки, чифт алпийски котки (или крампони), подписваме декларации, с които освобождаваме туристическата компания от всякаква отговорност за нашето здраве, живот и благополучие, и най-накрая потегляме. С автобус.
Десет минути по-късно се разтоварваме на просторен паркинг в подножието на обширни каменни морени на десния бряг на реката, изтичаща от ледника. За мое огромно разочарование това не е бистър скоклив поток, а кална пенеста мътилка с консистенция и цвят на строителен разтвор. Какъвто тя всъщност е според нашия водач, който обяснява, че ледникът стрива скалите на ситен прах, наричан скално брашно, водата от разтопения лед размива праха и го понася надолу през долината, а в по-равните места скалните прашинки се утаяват и тогава реките добиват онези неестествени сини и зелени цветове, които толкова изумяват туристите и стоят така добре на пощенските картички.
Отблизо ледникът прилича на гигантска строителна площадка – тясна дълбока долина, насипана обилно с разнокалибрени сиви камъни, препускаща през тях кална река, на няколко места каньонът е преграден с купчини чакъл и камънаци (морени, останали след отстъпването на леда) сякаш току-що разтоварени с гаргантюански ЗИЛ-ове. Самият леден фронт не е бял и гладичък, както бихте си помислили (аз поне така очаквах), а е оплескан с черен пясък и камъчки досущ като непослушно дете на поморийския плаж. От двете ни страни се издигат отвесни склонове, покрити с гъста новозеландска растителност по високите части и разкриващи зловещо голи, остъргани, издрани скали в долната част, където ледникът се е трил в стените на долината през последното хилядолетие. Кожата ми настръхва от гледката на дългите хоризонтални резки и вдлъбнатини в гранита – само бегла демонстрация на мощта на глетчера.
Леденият фронт е 30-метрова отвесна ледена стена, чието изкатерване би изисквало специална екипировка и умения, с които повечето от нас не могат да се похвалят, така че нашият водач милостиво ни повежда по планинска пътечка в гористия склон, която ще ни изведе на достатъчна височина, за да сме на едно ниво с най-ниския лед. От там нататък ще се движим по издълбани в ледника стълби и естествени цепнатини, докато покорим стръмния ледопад над нас.
Водачът ни споделя, че е прекарал часовете преди нашето пристигане в подготовка на въпросните стъпала. И го прави всяка сутрин. Франц Йосиф е един от най-бързо движещите се ледници в света – за едно денонощие се премества с повече от метър. Всички стъпала и пътечки от предходния ден се заличават, цепнатините се превръщат в урви, гладките ледени късове се покриват с пукнатини, пещери пропадат, нови се образуват. Всеки ден хилядата туристи ледокатерачи се движат по нов, различен маршрут и виждат различни гледки.