Рекс Стаут
На вратата се позвъни
„Ако не се забавлявам, докато пиша, едва ли някой ще се забавлява, когато чете написаното от мен.“ Това са думи на Рекс Стаут (1886–1975), един от най-популярните в световен мащаб представители на криминалния жанр. Старата кафява къща на Западна трийсет и пета улица в Ню Йорк, „обитавана“ от неговия герой Нироу Улф, се е превърнала в туристическа атракция, макар да е също толкова несъществуваща, колкото къщата на Бейкър Стрийт № 221 „Б“ в Лондон. И пак както в случая с „жилището“ на Шерлок Холмс читателите имат чувството, че са виждали прочутия кабинет на Нироу Улф със скъпия килим, глобуса на света (диаметър един метър), огромното писалище и правения по поръчка за масивното туловище на детектива стол.
Паралелът с Шерлок Холмс е неизбежен, щом става дума за детективския жанр. Конан Доил така твърдо установи основните правила за създаване на този вид произведения, че малко негови последователи съумяват да се отклонят от релсите. Повечето литературни детективи неминуемо приличат в някое отношение на Шерлок Холмс — те или са чудаци като него, или заклети стари ергени със своите мании и хобита, или използуват неговите методи, и прочие, и прочие. Нироу Улф обаче е по-голям чудак дори от Холмс, Еркюл Поаро, лорд Питър Уимзи и Пери Мейсън, взети заедно. Като заклет стар ерген стига до нечувани крайности — женомразството му води до липса на елементарни обноски. И хобито му не е стандартно — на горния етаж на прочутата си къща има оранжерия, в която отглежда над десет хиляди орхидеи. Улф мрази движението — до оранжерията се качва с асансьор, а от къщата излиза изключително рядко, при това никога по работа, а само за да посети изложба на орхидеи или сбирка на клуба на гурманите. Креслата му се правят по поръчка — иначе не могат да поберат неговите сто и трийсет килограма. Той е гастроном от класа, а в много от книгите, описващи приключенията му, фигурират оригинални рецепти за ястия (през 1968 г, издателство „Вайкинг Прес“ публикува „Готварската книга на Нироу Улф“). Едно от правилата в неговия дом гласи: никакви делови разговори на масата, защото храненето е свещенодействие. Улф спазва строго разписание на деня — закусва в леглото, следват два часа при орхидеите в оранжерията, в определено време чете, пие бира и по всяко време на деня се опитва да не работи. Работата (т.е, самият детективски труд) му е крайно досадна и той непрестанно се опитва да се измъкне, ала жестоката принуда — парите — рядко го оставя на спокойствие. Ах, да — парите. Едва ли детективският жанр познава друг герой, който така неприкрито да се пазари за цената на своите услуги. Еркюл Поаро разплита крайно сложни убийства, без нито веднъж да повдигне въпроса за възнаграждението. Филип Марлоу се опитва да припечели по някой долар, но накрая все се оказва на червено. Лорд Питърпък е толкова богат, че изобщо не взима пари от клиентите си и работи само за свое удоволствие. Но Улф… Не си правете труда да търсите помощта му, ако не сте подготвили чек поне за десет хиляди долара, за предпочитане сто (хиляди, разбира се). И едва след като ви прибере парите, „геният“, както го нарича неговият верен помощник Арчи Гудуин, застива в креслото си, затваря очи и започва да мърда устни — навътре-навън, навътре-навън… Тихо! Той мисли. Той работи. Не само Еркюл Поаро разчита в работата си изключително на „малките сиви клетки“.
ПЪРВА ГЛАВА
Тъй като това беше решаващото обстоятелство, няма да е зле да започна с него. Листче розова хартия, осем на петнайсет сантиметра — срещу него Фърст Нашънъл Сити Банк трябваше да изплати на Нироу Улф сто хиляди долара и нула нула цента. Подпис: Рейчъл Брунър. Намираше се върху бюрото на Улф, където го бе оставила мисис Брунър. След като стори това, тя се върна на червеното кожено кресло.
Мисис Брунър пристигна малко след шест и седеше на това кресло вече от половин час. Секретарката й ни позвъни в три часа следобед, за да поиска среща, така че не разполагахме с достатъчно време да я проучим. Но в нейния случай тези три часа се оказаха предостатъчни: тя бе вдовицата на Лойд Брунър и бе наследила състоянието му. Най-малко осем от десетките сгради, които Брунър й бе оставил, бяха над дванайсет етажа, а една от тях се виждаше откъдето и да погледнете — от север, изток, запад или юг. Всъщност трябваше само да позвъня на Лон Коен от вестник „Газет“ и да го попитам дали са отпечатвали компрометиращ материал за някоя си Брунър, но аз се обадих и на още няколко места: на един от заместник-директорите на нашата банка и на адвоката ни, Натаниъл Паркър. Не научих нищо, но в един момент заместник-директорът каза: