Отправих се на изток, като просто се разхождах. Не е трудно да забележите дали ви следят, дори преследвачите да са добри, особено в зимен ден, когато пронизващият вятър е прогонил повечето хора от тротоарите; но те вероятно знаеха къде отивам, така че защо трябваше да си правя труда? В банката на Лексингтън Авеню изпитах удоволствието да видя как касиерът се взира повторно в чека с ококорени очи. Дребните удоволствия на богатите. Излязох отново на улицата и тръгнах на север. Имах да вървя три километра, но беше едва десет и двайсет, аз обичам да ходя пеш, а ако ме следяха, разходката щеше да е от полза за дробовете и краката на преследвачите ми.
Чегириетажната сграда на Седемдесет и четвърта улица между Медисън Авеню и Парк Авеню бе поне два пъти по-широка от къщата на Улф, но не беше кафява. По три стъпала се слизаше към масивната външна врата. Вътрешната врата беше от метална решетка и стъкло. Открехна я някакъв човек в черно, почти без устни, който отвори широко едва след като чу името ми. Преведе ме през коридора до отворената врата от лявата страна и ми направи знак да вляза.
Озовах се в неголям кабинет с шкафове за папки, сейф, две бюра, етажерки, отрупана с книжа маса. На стената над масата висеше увеличена снимка на сградата „Брунър“. След като се огледах набързо, спрях поглед върху едно лице — лице, което заслужаваше повече от един поглед, — принадлежащо на жената, седнала при едно от бюрата. Лешниковите й очи срещнаха моите.
— Казвам се Арчи Гудуин — казах аз.
Тя кимна.
— А аз съм Сара Дейкъс. Седнете, мистър Гудуин. — Тя вдигна слушалката, натисна едно копче, след малко съобщи на някого, че съм пристигнал, затвори и ми каза, че мисис Брунър скоро ще слезе. Докато се настанявах на стола, аз я попитах:
— Откога работите при мисис Брунър? Тя се усмихна.
— Попитах ви, защото трябва да поддържам формата си — нали съм детектив — продължих аз. Усмивката й беше много непринудена. — Та откога?
— Вече почти три години. Точно ли искате да знаете?
— Да, но може би ще поговорим по-късно, когато дойде мисис Брунър.
— Не е необходимо. Тя ме предупреди, че ще ми зададете въпроси.
— Е, тогава ще ви ги задам. Къде работехте преди?
— Бях стенографка в корпорацията „Брунър“, а после секретарка на заместник-директора, мистър Томпсън.
— Работили ли сте някога за правителството? Например за ФБР?
Тя се усмихна.
— Не. Никога. Бях двайсет и две годишна, когато започнах работа в корпорацията „Брунър“. Сега съм на двайсет и осем. Не си записвате.
— Записвам тук — посочих челото си. — Откъде ви хрумна, че ФБР ви следи?
— Не знам дали е ФБР. Но трябва да са те, защото никой друг не би ме следил.
— Сигурна ли сте, че ви следят?
— Напълно. Не се обръщам непрекъснато назад, но работното ми време тук е нередовно, тръгвам си в различни часове, а щом стигна до автобусната спирка, винаги се появява един човек, качва се след мен и слиза където слизам аз. Един и същ човек.
— Автобусът по Медисън Авеню?
— Не. По Пето Авеню. Живея в Гринич Вилидж.
— Откога започна това?
— Не съм сигурна. За първи път го забелязах в понеделника след Коледа. И сутрин е там. И вечер, ако излизам. Не знаех, че се прави по този начин. Мислех, че ако следят някого, не искат той да разбере.
— Зависи. Понякога може да искат. Наричат го открито следене. Можете ли да ми опишете човека?
— Разбира се. По-висок е от мен с петнайсет-двайсет сантиметра, около трийсетгодишен, може би малко повече, има издължено лице с правоъгълна брадичка, дълъг тънък нос, малка права уста. Очите му са сивозелени. Винаги е с шапка, така че не знам каква е косата му.
— Разговаряли ли сте с него?
— Не, разбира се.
— Съобщихте ли в полицията?
— Не, адвокатът ме посъветва да не съобщавам. Адвокатът на мисис Брунър. Той ми каза, че ако е ФБР, те ще твърдят, че става въпрос за проверка, свързана със сигурността.
— Прав е. Така правят. Между другото вие ли подхвърлихте на мисис Брунър идеята да разпрати онази книга?
Тя повдигна вежди. Имаше приятно, гладко чело.
— А, не! Аз не бях я чела. Прочетох я чак след това.