Най-после из тъмните мъгли на изток плува слънцето, червено и голямо, посрещнат с поздрав и възклицания. Витоша бе обграден с море от бели и рохави мъгли, които не давах да видим полето. Ний стояхме над тия мъгли под ясното небе. Слънцето печеше приветливо и силно. Росата се вдигна. Въздухът се съгря. Огньовете изгаснаха и дружината се разшава по върха. По нажежените купове от грамадни скали накацахме като орли и почнахме да дремем. По поляните сънно и уморено се разхождаха някои от жените.
И след като се фотографирахме на скалите тръгнахме си.
Белите мъгли над Перник и над Сливнишки се вдигаха и се късаха над полето на големите бели вълни, сякаш стадо от грамадни бели овци, излязло на паша.
Дружината забяга из стръмнината надолу бързо и стремително. Аз тръгнах последен. Гледах мъглите, плувнали в слънчев блясък. Гледах тъмните облаци, що се вдигаха на югоизток като пушеци от грамадни огньове и застрашително растяха. И дълго брах цветя за най-милото момиче на света.
Когато се спуснах надолу, мъглите над Софийското поле бяха изчезнали. То се виждаше равно и безкрайно. Никакви възвишения. Даже Стара планина се сливаше в равнината. Окото гледа-ще от птичи полет.
Аз не видях бога като поета, но видях очарователната гледка на Софийското поле, пожълтяло и пожънато вече, осеяно с тъмните пейзажи на села и речища, равно и мило.
И много работи видях още.
А вие що видяхте, господа?
Сигурно нищо не сте видели.
Язък!
1903 г.
[Излиза във в. „Български търговски вестник“, р. XI, бр. 169, 1 август 1903. По онова време Елин Пелин завежда подлистника на този вестник.]