— Честит Блумсдей, скъпа — обърна се баща ми към нея и се наведе да я целуне по бузата. — Днес е твоят ден и всяко твое желание е заповед за нас, нали така, Лео?
— Точно така — отвърнах. — На вашите услуги, мадам.
— Много добре, Лео — обади се майка ми. — Въпреки че непрекъснато ми се опъваш, забелязвам, че има напредък в речника ти. Ето ти списъка от следващите пет думи, които трябва да научиш днес. — И тя ми подаде сгънато листче от тетрадка.
Изпухтях с досада, както правех всяка сутрин, и разгънах листчето, за да прочета петте думи, които никой никога не използваше в нормален разговор: ревностен, далновиден, сквернословен, вивисекция и бомбастичен.
— Знаеш ли значението на някоя от тези думи? — попита майка ми.
— Разбира се, че не. — И отпих от кафето.
— А научи ли онези, които ти дадох вчера?
— Разбира се.
— Използвай две от тях в изречение — изкомандва ме тя.
— Чувствам известно желание да плювна, когато премислям творбите на Джеймс Джойс.
Баща ми се изсмя, но смехът му секна, щом майка ми обърна бледите си очи към него.
— Нали чу какво каза баща ти. Това е специален ден за мен. Блумсдей — ден, който се празнува по целия свят от почитателите на Джеймс Джойс.
— И тримата може да се съберете някой път заедно — казах.
— Не трима, а хиляди са неговите ценители — отвърна ми тя. — Нищо че у дома съм една-единствена.
— Ние с Лео ще ти приготвим нещо по-специално за вечеря — намеси се баща ми. — Менюто е взето направо от страниците на „Одисей„. Идеята е на Лео.
— Благодаря ти, Лео. Много мило от твоя страна.
— Не съм казал, че ще го ям. Само ще го сготвя — додадох аз.
Въпреки че исках само да се пошегувам, майка ми веднага се засегна. Умееше да смразява кръвта ми с поглед, пред който и най-свирепата зима приличаше на китна пролет. Още от времето, когато проговорих, чувах как всички в Чарлстън хвалят физическата привлекателност на мама, нейното безупречно облекло и вродена осанка. Виждах много добре за какво става дума, но аз не можех като тях да се прехласвам по нейната дисциплинирана красота. Да, хубостта й беше нещо, на което можеше да се възхищаваш, но не и да обичаш.
След смъртта на Стивън нито веднъж не ме беше целунала. Прегръщаше ме, да, отново и отново. Но да ме целува, както когато бях малък — не! Тя изобщо не се наслаждаваше на моето детство, а когато се случеше да обърне поглед към мен, не ми беше никак трудно да забележа неодобрението й, сякаш беше изписано черно на бяло. Полагахме голямо старание да играем ролята на щастливо семейство и доколкото знаех, успявахме. Само трима души в света знаеха за нашето неизкоренимо и безнадеждно отчаяние, когато бяхме заедно.
Келнерката доля чашите ни с кафе.
Баща ми, с объркано и тревожно изражение на лицето, следеше с известно забавление хладната размяна на реплики между нас двамата. Той направо се опияняваше от телешката си любов към нас, когато заставаше помежду ни, но въпреки това неговата загриженост и внимание към мен винаги ми действаха като червена лампичка за евентуалната арена на бойни действия между тях двамата. Смъртта на брат ми за малко не ги уби, но тя не промени щедрата му доброта и тих оптимизъм. Той обърна цялото си внимание към мен и се опита да ме обича още по-силно, именно защото не бях Стив. За разлика от майка ми, която се справяше със смъртта му по единствения начин, който знаеше, а това означаваше, че не беше в състояние да обича никой друг, който не е Стив.
— Така — обади се тя, докато си слагаше червило. Жестът беше сигнал към келнерката, че сме приключили с яденето и може да разчиства масата. — Баща ти си знае задълженията за днес. А от теб, Лео, искам да опечеш две дузини шоколадови сладки за новите ни съседи, които днес се пренасят в къщата срещу нас. Имат близнаци. Точно на твоята възраст и освен това ще ти бъдат съученици в „Пенинсула„.
— Дадено. Нещо друго? — попитах.
— Обади ми се сестра Мери Поликарп от сиропиталището. Пристигнали са две нови сирачета от Атланта. Брат и сестра. Ти ще ги посрещнеш с добре дошли в Чарлстън. След това ще ги наглеждаш цяла година. Ще ги пазиш. Имали са ужасен живот.
— Имали са прекрасен живот. Само да поживеят една година с Поликарп, и ще видят какво е ужасен живот. Истинско чудовище! Мислех, че са я изхвърлили от манастира.
— Не беше ли тя същата монахиня, която беше ударила момиченцето на Уолас по окото с дървена линия? — попита баща ми.
— Злополука, стават такива неща — отвърна майка ми.