— Аз бях там — намесих се. — Пострада очната й ябълка. Зрителният нерв беше скъсан. Ослепя.
— Вече няма право да влиза в час. Орденът за малко да я изключи — обясни майка ми.
— В трети клас пердашеше момчетата наред, удряше ги по лицето и толкова кръв изтече от нас, че я нарекох Червения кръст.
Баща ми се изсмя, но млъкна смутено, щом срещна ледения блясък в погледа на майка ми.
— Много остроумно, сине — озъби ми се тя. — Ако можеше да си толкова остроумен и на CAT.
— Скъпа, Лео не е по изпитите — намеси се татко.
— Но затова пък е душата на компанията — рече тя. — Днес следобед искам да се явиш в кабинета на директора и да се срещнеш с треньора си.
— Ти си моят директор, майко — казах. — А Огбърн — моят треньор.
— Той напусна вчера.
— Защо, за бога? — попита баща ми. — Нали е пред пенсия.
— Отказа да работи, когато разбра, че помощникът му ще бъде чернокож — поясни майка ми. — Затова наех Джефърсън от гимназията „Брукс„ като главен треньор по американски футбол. Назначих го и за директор по спортната част. Тази година няма прошка по въпроса за интеграцията.
— Защо трябва да се срещам с Джефърсън? — попитах.
— Защото си неговият централен нападател от първа линия.
— Винаги съм играл на втора линия след Чопи Сарджънт.
— Чопи и още трима тръгват заедно с треньора Огбърн в новата гимназия за бели, западно от Ашли. Джефърсън иска от теб да се опиташ да разубедиш другите бели момчета, ако има още желаещи да последват стария ви треньор.
Започнах мислено да си правя списък: шоколадови сладки, сираците на Поликарп, треньорът Джефърсън.
— Нещо друго, мамо?
— Да сервираш студен чай след протеста на болничните работници. Ще вечеряме късно. — Майка ми хвърли последен поглед на червилото си в огледалото и после обърна изпитателния си взор към мен. — Изслушването ти за условната присъда е на двайсет и шести юни. Най-накрая свърши изпитателният ти срок.
Баща ми въздъхна с облекчение.
— Досието ти е чисто, сине. Започваш наново.
— Не и що се отнася до мен, младежо — побърза да се намеси майка ми. — Не знам как спиш нощем след всичко, което трябваше да изживеем с баща ти покрай теб.
Баща ми сниши глас:
— Скъпа!
— Лео знае за какво говоря — отвърна майка ми, без да го погледне.
— Лео, знаеш ли за какво говори майка ти? — попита той.
— По-скоро ти не знаеш — сопна му се тя.
— За моята омраза към Джеймс Джойс ли говориш? — попитах.
— Ти се правиш, че мразиш Джеймс Джойс, защото това е по-лесният начин да ми кажеш, че мразиш мен — отговори тя.
— Лео, кажи на мама, че не я мразиш. — Баща ми беше на „ти„ с научните формули на естествознанието, но съвсем безпомощен, когато трябваше да използва приливните вълни на чувствата. — Не, не, по-добре й кажи, че я обичаш. Това е заповед.
— Майко, обичам те — казах, но дори аз усетих нотката на лицемерие.
— Лео, ще те чакам в кабинета си днес в четири — отсече тя. — Не забравяй и другите си задачи за деня.
Двамата станаха от масата едновременно и аз се загледах след баща ми, който отиде да плати на Клио. После Клио дойде и седна на масата срещу мен.
— Ето цялата мъдрост, в която мога да те посветя, Лео: да си дете е гадно, да си възрастен — десет пъти по-гадно. Запомни го от Клио гъркинята, която идва от народ, дал на света Платон, Сократ и всички останали идиоти.
2
Нови приятели
След като излязох от заведението на Клио, отидох в сиропиталището „Свети Юда„, което се намираше в лабиринт от безразборно кръстосани бедняшки улици точно зад катедралата, и натиснах бутона с цвят на слонова кост. Той иззвъня с дразнещ, получовешки звън — нещо като жуженето на насекомо. Свързвах сиропиталището с всичко католическо, от свещенически домове до манастири.
Огромен чернокож мъж на име Клейтън Лафайет ми отвори вратата и щом ме видя, се усмихна. Той изпълняваше цяла дузина роли в сиропиталището и една от тях беше всеки ден да води големите деца под строй до гимназията „Пенинсула„ — задача, която осъществяваше с военна точност и огромно удоволствие. Въпреки че по природа беше слънчев и дружелюбен човек, тялото му излъчваше животинска сила.
— Лео Лъва — каза ми той.
— Граф Лафайет. — Ръкувахме се. — Имам уговорена среща със сестра Мери Поликарп.
— Сирачетата вече й викат Поликал — прошепна ми той. — Каза ми, че те изпраща твоята майка.
— Ти, графе, да внимаваш с Поликал — отвърнах му аз, също шепнешком. — Тя е жива напаст.
Тръгнах по дългия коридор на сградата, очевидно проектирана от човек, който трябва да е питаел неописуема злоба към сирачета. Беше мрачна до степен на пародия, а жената, която седеше зад бюрото — правителствена собственост, — изглеждаше напълно в тон с призрачното мракобесие на архитектурата.