Ние, децата католици от моето поколение, често играехме една игра на закрито, която, макар подла и пристрастна в същността си, ни гарантираше смях и веселие: разказвахме си истории за монахини. Не се срамувахме от това, тъй като всяка религия, която парадира със своите избити гипсови светци, както и с изображения на кръста, които сякаш свидетелстват за най-варварската възможна смърт на Христос, живия Бог, е в състояние да подтикне редовно причестяващите се към измислянето на всевъзможни жестокости по отношение на монахините, които се стремяха да вкарат душите ни в правия път и така да ни подготвят за вечен живот. По време на моето юношество през петдесетте и шейсетте години срещнах някои от най-нежните създания, но монахинята с черно сърце и кръвожадно въображение слагаше най-неизличимия отпечатък върху нас. Помня онази, която караше целия клас да стане на крака, когато отвън минаваше пожарникарска кола, след което започвахме да рецитираме „Отче наш„ и да се молим пожарът да не е в католически дом. Друга пък бодеше ушите ни с карфици, ако не слушахме, и тогава родителите ни разбираха по оставените морави следи, че сме разсърдили добрата сестра. Като същински гърмящи змии, монахините се чуваха отдалеч, тъй като зловещите мъниста на молитвените им броеници се чукаха едно в друго.
Веднъж, в четвърти клас, предадох тайничко една бележка между две други момчета, които бяха първи приятели. Тримата бяхме изправени пред черната дъска, за да бъдем наказани пред очите на целия клас. Сестра Вероника никога не посягаше на учениците си, но нейните наказателни мерки бяха пъклено изобретателни. Като ни изправи отпред, тя ни заповяда да разперим ръце встрани като разпнатия Христос. В първите десетина минути това наказание ни изглеждаше леко. Но след цял час Джо Макбрайд се разплака, а трицепсите му трепереха от болка. С пълно презрение тя се обърна към него и му каза:
— А Исус е трябвало да си държи така ръцете на кръста цели три часа.
Тогава Джо й отговори през сълзи:
— Ама, сестро! Той е имал подпора. Имал е пирони. — И целият клас избухна безпомощно в строго забранения ни смях.
Тази сутрин в сиропиталището старият страх от монахини отново заседна в гърлото ми като бучка и едва успях да промълвя:
— Добро утро, сестра Мери Поликарп.
— Здравей, Лео. Аз съм ти преподавала, нали? В първи или втори клас?
— В трети.
— Не беше от най-умните, ако добре си спомням.
— Да, същият.
— Но винаги много вежлив. Децата от добри семейства веднага си личат — добави тя. — Спомням си, че вестниците писаха, когато те изхвърлиха от „Бишоп Айрланд„.
— Да, сестро, допуснах голяма грешка.
— Не влезе ли в затвора или нещо подобно?
— Не, получих условна присъда — отвърнах, доста притеснен от темата, от ситуацията и от точно тази монахиня.
— Не те смятах за много умен — продължи тя, — но не съм предполагала, че ще свършиш в затвора.
— Условно, сестро, не съм влизал в затвора.
— За мен няма разлика. — И тя взе да преглежда двете папки върху бюрото си. — Майка ти каза ли ти за нашия голям проблем?
— Не, сестро. Каза ми, че трябва да се видя с две деца, които ще учат в горните класове, и че трябва да им помогна да се адаптират в новото училище по-бързо.
— А каза ли ти, че са крадци, лъжци, престъпници и бегълци? Прибави към моите оплаквания и факта, че епархията ми праща още пет чернокожи сирачета, които пристигат днес следобед.
— Не, сестро, нищо подобно не ми каза.
— Тъй като ти си лежал в затвора и си се поправил, реших, че можеш да им бъдеш от полза. Да ги вкараш в правия път, така да се каже. Но те предупреждавам, че те са много хитри, а и двамата са родени лъжци. Идват от Северна Каролина, някъде от планините, а няма по-голям бял боклук от планинците. Това е социологически доказано. Лео, знаеш ли, че имам магистърска степен по социология?
— Не, сестро, не знаех.
— Те са в библиотеката и те чакат. Господин Лафайет ще ви наблюдава от разстояние, за да си нямаме неприятности — добави тя.
— Какви неприятности може да си имаме? Нали трябва само да им обясня какво да очакват от новото училище?
— Сред сиропиталищата в страната тези двамата са известни като бегачи на дълги разстояния, защото непрекъснато бягат — предупреди ме тя. — Били са в сиропиталища из цялата страна от Ню Орлиънс до Ричмънд, Бърмингхам и Орландо. Такива като тях вечно търсят нещо, което никога няма да намерят, първо и преди всичко защото то не съществува. Казват се Старла и Найлс Уайтхед. И двамата са много умни. Той се е оставил да го скъсат на един изпит само защото предпочитал да остане със сестра си.