Тръгнах към библиотеката, която се намираше в противоположния край на сиропиталището, където всяка Коледа баща ми, преоблечен като един кльощав Дядо Коледа, раздаваше подаръци на сираците. Беше от онези тъжни библиотеки, препълнени с книги, които никога не са излизали от там. Странна връзка има между изоставените деца и броя на неотворените книги, но бях твърде млад, за да правя подобни аналогии, когато влязох в огромното помещение, за да се срещна със Старла и Найлс Уайтхед. И двамата бяха седнали в дъното на стаята и гледаха приветливо като скорпиони в бутилка. Враждебните им погледи ме притесниха. Учудих се обаче колко са хубави — и двамата с високи скули и изящно изрязани черти на лицето, които говореха за индианска кръв чероки някъде назад в семейните корени. Взех стол и седнах пред тях, а те ме зяпнаха — сестрата с тъмнокафяви очи, които напомняха разтопен шоколад.
Ужасно смутен, огледах стаята, после надзърнах през един от прозорците към буренясалата, запусната градина. Прокашлях се и в същия момент си дадох сметка, че майка ми изобщо не ми беше казала защо трябва да се срещам с тези двама враждебно настроени непознати.
— Здравейте — измънках най-накрая. — Сигурно е страхотно да си сирак и да се озовеш в такова прелестно място.
И двамата ме гледаха с немигащи погледи, сякаш не бях казал нищо.
— Майтап, бе — продължих. — Нали така, колкото да стопя леда между нас.
Отново празни, немигащи погледи. Започнах отначало:
— Здравейте, Старла и Найлс Уайтхед! Казвам се Лео Кинг. Майка ми е директор на вашето ново училище. Тук съм по нейно настояване. Тя държеше да ви посрещна лично и да видя с какво мога да ви помогна. Знам, че е трудно, когато сменяш училището си.
— Няма нищо по-гадно от лигав мазник — обади се момичето. — ‘Кво ще кажеш, а, братле?
— Всички са един дол дренки. — И двамата говореха отегчено и флегматично, сякаш не бях в стаята да ги чуя.
— И тоя майтап за сираците, направо ще се пръсна от смях — добави тя.
— Ами опитвам се да бъда любезен — обясних им. Братът и сестрата се спогледаха и си размениха по една ехидна усмивка.
— Защо избягахте от последното си сиропиталище? — попитах ги.
— За да се видим с теб, тузарче — отговори Найлс.
— Не разбра ли бе, Лео? Нали така ти беше името? Не се нуждаем от помощта ти. Сами ще се оправим — каза Старла и отметна кичур черна коса от челото си, а аз забелязах, че лявото й око е кривогледо. Като видя, че го забелязах обаче, тръсна глава така, че завесата от черна коса отново го покри наполовина.
— Мога да ви помогна. Сериозно — казах аз.
Найлс ме изгледа вторачено с твърд мъжкарски поглед, а аз него — като че чак сега го забелязвам. Макар и седнал, физическото му присъствие беше впечатляващо, с ръст най-малко от метър и осемдесет. Дългите му ръце бяха мускулести и с изпъкнали вени, въпреки че стояха в покой, а очите му бяха светлосини, сякаш задигнати от някое скандинавско лице. Момичето наистина беше кривогледо, но иначе хубаво, докато безизразното лице на Найлс Уайтхед беше направо красиво.
— Ако искате да знаете кои са най-готините учители, мога да ви кажа — продължих аз. — Ако искате да знаете пред кои минават номера, и тях ги знам.
— Ние искаме да знаем кога ще ни оставиш на мира — обади се Найлс.
— Така ли, Найлс, старче? Сега разбирам защо родителите са ви оставили на стъпалата на сиропиталището и са избягали — казах им. Той се хвърли напред и стрелна лявата си ръка към гърлото ми. Чак тогава забелязах, че някой беше закопчал с белезници десните ръце на двамата към столовете им.
— Графе! Граф Лафайет! — извиках и огромният мъж пристигна тичешком.
— Свали им белезниците — казах аз. Той се закова на място.
— Повярвай ми, тия двамата си заслужават белезниците. Дори и нещо по-лошо.
— Върви да вземеш разрешение от сестра Поликарп да им се свалят белезниците — продължих — или ще се обадя на майка ми. Освен това припомни на сестрата, че майка ми е поверила тия две деца на мен като част от проекта, според който трябва да положа триста часа общественополезен труд. И никак няма да й хареса това, че съм ги сварил с белезници на ръцете. — Споменаването на майка ми подейства безотказно, тъй като тя все още всяваше ужас в сърцата на повечето чарлстънци. — Белезници се слагат на престъпници. А тези тук ще ми бъдат съученици — додадох. — Освен това ми обещаха, че няма да избягат, ако им махнеш белезниците.