За нас той беше по-скоро пътеводната Полярна звезда, отколкото баща. Любопитството му към земята облагородяваше и осмисляше целия му живот. В неговите очи тя представляваше хилядоното творение и невидими светове се криеха във всяка капка вода, във всеки филиз и стръкче трева. Земята преливаше от щедрост. И пред същата тази земя той не спираше да се моли, защото за него тя беше синоним на Бог.
Майка ми също е родом от Чарлстън, но у нея музиката на света отекваше с далеч по-мрачни и дълбоки нотки, отколкото у баща ми. В град, в който има достатъчно църковни камбанарии, за да си спечели прозвището Свещен, тя живееше като набожна, обсебена от Бог жена. Освен това беше учен с удивителни заложби и веднъж дори беше публикувала критика върху биографията на Джеймс Джойс от Ричард Елман в „Ню Йорк Ривю ъв Букс“. Почти целия си живот беше директор на гимназия; къщата й също приличаше на нещо като добре стопанисвано училище. В отношението си към учениците умееше да прокарва тънка разделителна линия между страха и респекта. В ръководеното от доктор Линдзи Кинг училище нямаше място за лудории и лентяйство. Имаше деца, които се страхуваха от мен само защото тя ми е майка. Почти никога не носеше грим. Единственото друго украшение, което можеше да се види по нея, освен брачната й халка, беше перлена огърлица, подарена й от баща ми по време на медения им месец.
Без преструвки и пози, в очите на майка ми светът изглеждаше трагично безутешен още преди да разбере колко тъжен може да бъде той. Щом разбра, че няма човек без своя трагедия, тя се смири и възприе определението на аскетиците за илюзорната природа на живота. И започна да вярва в грубото разбуждане.
По-големият ми брат Стив беше нейният безспорен любимец, но това изглеждаше съвсем естествено в очите на всички, включително и на мен. Стив беше рус, атлетичен и харизматичен, държеше се по начин, който много допадаше на по-извисените инстинкти на възрастните. Можеше да накара майка ни да се превива от смях от някоя най-обикновена история за негов учител или за нещо, което е прочел, докато аз не бях в състояние да я накарам да се усмихне дори със смешка за топовните пръдни на папата в Сикстинската капела. Тъй като самият аз боготворях Стив като мой герой, никога не ми и хрумна да го ревнувам. С мен той се държеше и грижовно, и покровителствено; вродената ми стеснителност го караше да ме закриля. Светът на децата ме ужасяваше и щом прекрачих в него, установих, че е пълен с опасности. Докато беше жив, Стив ми проправяше път.
Сега, като обръщам поглед назад, си мисля, че след като погребахме Стив, семейството ни вкупом изживя опустошително нервно разстройство. Неговата внезапна, необяснима смърт ме запрати в някаква спираловидна бездънна бездна, измъкването от която ми костваше много години и много усилия, докато успея да изляза на светло. Моята стеснителност се превърна в остра болезненост. В един миг всичките ми алармени системи отказаха и от едно ужасно детство се озовах в напълно безнадеждно детство. И не само заради страшната и неописуема загуба, която ме тласна по течението, но и заради факта, който осъзнах чак тогава, че до този момент не си бях дал труда да се сприятеля с никого, защото се задоволявах да бъда част от остроумните момичета и момчета, които се мъкнеха с брат ми и които го смятаха за толкова неотразим, че от немай-къде приемаха и малкия навлек. След смъртта на Стив този кръг от приятели ме изостави още преди цветята на гроба му да увяхнат. Те бяха все деца умни и със самочувствие и винаги бяха гледали на мен като на отровна гъба сред лагерните им огньове от мистерии и тайни интереси.