— Намерила съм лодка — отвърна му Моли. — При това с мотор. Тя ни чака.
— А какво да кажа на Чад? — попита Фрейзър. — И на децата ти?
— Кажи им, че съм в Бразилия — отвърна сухо Моли.
След като всички потеглиха, ние с Моли отидохме до яхтеното пристанище. Отбихме се за малко в къщата на майка ми — беше тъжна гледка, а тази на семейство Поу пък беше почти рухнала. Но Моли си беше наумила да отиде на острова и никакви спомени и емоции не бяха в състояние да я отклонят от мисията й. Айк й беше намерил лодка, която стоеше привързана към някакъв нещастен остатък от напълно унищоженото пристанище. Разбити яхти за милиони долари се носеха по „Локуд„ като жестоки доказателства за случилото се. Но нищо не можеше да спре Моли. Пробивахме си път сред цяла армия от разтрошени съдове, докато най-накрая стигнахме до една малка лодка, която беше останала незасегната от „Хюго„. Запалих мотора и Моли вдигна пръст към остров Съливан. Казах й, че посоката ми е известна и че ако някой войник от Националната гвардия ме застреля, да знае, че това е краят на приятелството ни. Дори не се засмя, нито каза нещо. Прекосихме пристанището, откъдето се виждаше неописуемата разруха в града. Лодката ни беше много малка, а приливът настъпваше, затова мина повече от час, преди да стигнем южния край на острова. Две лодки за лов на скариди стояха изоставени в соленото мочурище. Озовахме се край къщите на брега, или по-скоро край местата, където трябваше да бъдат.
— О, бедните Мърфи, къщата им я няма. Горките Рейвънъл — също. Ако види това, на Клеър Смит ще й призлее. Но виж, къщите на Сандърс и Холт си стоят непокътнати. Бедните Сейнт Джон и Синклер — Моли продължи да изрежда монотонно имената, докато наближавахме любимата къща на баба й. Къщата на Уизи. Лятната къща. Още малко, още малко.
— Лео, къде е къщата? Къде е къщата на Уизи? Защо Бог ни я е отнел? Няма я. Нищо не е останало от нея! — Моли се разплака, а аз обърнах лодката към празното място, където някога се намираше къщата на Уизи.
Изкарах я на пясъка, Моли излезе и се изправи пред жалките останки от нейното детство. Свлече се на колене върху пясъка и заплака. Направо изпадна в истерия, не беше на себе си от мъка и пет пари не даваше дали някой я гледа или не. От къщата бяха останали само половин подпора и циментов под, където някога играехме на пинг-понг или танцувахме на музиката от джубокса марка „Сийбърг„. Джубокса го нямаше, а масата за пинг-понг беше на парчета. Неизвестно как едно канапе от изкуствена кожа беше оцеляло в потопа, но водата го беше преместила чак до разрушената стена в дъното на двора. Виждаше се и един лампион, калъфка от сешоар и една дългосвиреща грамофонна плоча. Вдигнах я и прочетох надписа: Джони Кеш, „Балада за девойката кралица„. Божичко, помислих си, тази песен разказваше историята на Шеба много преди тя да дойде в нашия град.
— Стой! Не мърдай! — провикна се мъжки глас.
Вдигнах поглед и видях две млади момчета, почти деца, в униформи на Националната гвардия със заредени автомати, насочени срещу нас. Пуснах плочата и вдигнах ръце във въздуха.
Моли обаче застана пред тях.
— Махайте се от тук! Това е частна собственост! — изкрещя им тя. — Нямате право да влизате в къщата на Уизи. Махайте се от мястото на баба и повече да не съм ви видяла! Освен ако ви поканя, което няма да направя!
Препъна се в пясъка и пак се свлече на колене. Един от войниците извика:
— Действаме по заповед, госпожо. Достъпът до острова е забранен. Опитваме се да пресечем разграбването на къщите.
— Разграбване ли? — кресна им Моли. — Мислите, че съм дошла да крада? И какво, по дяволите, бих могла да открадна? А, да, тази топка за пинг-понг. Разбира се, че ще я плячкосам ей сега. Кутия от бира. А, ето там и регистрационна табела от автомобил. Знаеш ли, младежо, всъщност за какво съм дошла?
— Не, госпожо — отговориха двамата едновременно и свалиха насочените си автомати.
— Албумите със снимки. Снимките на моето семейство, което летуваше тук всяка година. Пет поколения поред. Безценни снимки. Няма ги! Изчезнали са завинаги!
— Господа — обадих се, — аз ще се погрижа за дамата. Ще я изведа от острова. Дайте ни само няколко минутки.
— Добре, сър — съгласи се единият и двамата се отдалечиха. Чарлстънската аристократка беше успяла да прогони войничетата провинциалисти. Когато отново погледнах към тях, вече тичаха към джипа си.
Моли не ги видя, защото отново ридаеше неутешимо. Оставих я да си поплаче, защото има неща, неподатливи на утеха. Нямаше обаче да забравя привилегията да съм до нея в такъв момент. Стояхме върху тази свещена за нея земя, паметник на детството й. Въпреки че къщата можеше да бъде построена отново, щяха да й трябват поне петдесет години, за да се превърне отново в свещено място. Риданията на Моли секнаха отведнъж, когато доловихме някакво нечовешко дишане наблизо. Тръгнахме бавно към подгизналото канапе, което беше обърнато с облегалката си към нас, и върху кожените възглавници открихме двуметров делфин, поставен там като че от Божията ръка. Като по чудо беше останал жив. Моли ме прати да потърся нещо, с което да го пренесем в морето.