Майка ми се показа от четвъртата вила и при вида й нещо в мен трепна. Разчувствах се. За пръв път ми заприлича на възрастна жена. Прегърнахме се силно, сякаш никога повече нямаше да се пуснем, и така изживяхме неповторим миг на близост.
— Магнолиите ми? — попита тя.
— Не са мръднали — отговорих.
— Къщата?
— Първият етаж е наводнен. Съсипан. Наех хора да го изчистят. Докато си свършат работата, можеш да живееш с мен и Тревър у дома.
— Твоята къща?
— Няколко драскотини.
— Значи все пак Бог чува някои от молитвите ни.
— Много малко на брой, поне в Чарлстън е така.
Тревър седеше на покритата веранда и свиреше не на пиано, а на хармоника; той, разбира се, може да изтръгне мелодия и като почуква с нож върху улук. Хармониката беше повече в унисон със суровата планина, с препускащите потоци и скокливи бързеи, а и той свиреше, сякаш цял живот това е правил. „Барбара Алън„ беше мелодията, която изпълняваше, когато влязох при него. Изчаках го да свърши, после му поднесох чаша бяло вино, наведох се и го целунах по челото.
— Нещо малко и леко преди вечеря? — попитах го.
— Винаги си знаел как да ме изкушиш — оплака се той. Само говориш, а си стискаш спермата.
— Прощавай, че неволно събудих твоя звяр — казах му и погледнах към майка ми, застанала на вратата.
— Звяр ли? Смятах го само за безсрамна примамка — рече Тревър.
— Откъде знаеш да свириш на хармоника? — попитах. — Веднъж те бях чул да казваш, че в сравнение с пианото хармониката е като сардела пред спермацетов кит.
— О, и сперма, и кит — каза Тревър. — Любимата ми комбинация.
— Разбирахте ли се добре с майка ми?
— Лео, тя е голяма сладурана. Истинска кукла, бонбон. „Хюго„ я промени — додаде той, после кимна към хармониката. — Ела да ти покажа как свири този инструмент. Контролираш звука, като запушваш ето тези дупчици с език. А ако искаш да знаеш, скъпи, аз винаги съм бил ненадминат майстор на езика.
— Моля? — попитах.
— Не беше ли смешно? — обиди се той. — Винаги съм харесвал мръснишки намеци. Неприличното подмятане, подправено с капка злонамереност, е любимият ми вид хумор.
— Замириса ми на дървени въглища — казах. — Найлс приготвя скарата. Къде е Чад?
— В Чикаго по работа. Смяташ ли, че ще стои да гледа децата цял уикенд, когато може да спечели пари в това време? — После добави: — Лео, сънувам Шеба всяка нощ.
— Не, още не съм готов за този разговор — предупредих го. — Може би скоро ще бъда, но не и сега. Дори не можахме да я оплачем както трябва. Но времето е пред нас. Може би ще напиша книга за Шеба. За всички нас. За всичко това.
— Няма да продадеш и един екземпляр, ако главният герой в нея не съм аз — заяви Тревър. Всички се изсмяхме и звънецът за вечеря проехтя.
Първата ни трапеза в планината беше празнична, приличаше на ритуал. Найлс беше приготвил печено месо, Фрейзър — салати, картофи на фурна и пресни зеленчуци, за да нахранят смяната на караула. Треньорът Джефърсън играеше ролята на барман и стриктно следеше да не остане празна чаша. Госпожа Джефърсън пък се опита да измъкне информация от мен за Айк и Бети, но единственото, което знаех, беше, че си скъсват задниците от работа по двайсет и четири часа в денонощието и че са се проявили като герои по време и след гастрола на „Хюго„. Моли взе да разказва за обиколките си из града и за неописуемите поражения навсякъде. Беше стигнала до удивителното заключение, че малките палми са по-издръжливи на ураган, отколкото стогодишните дъбове. Теорията й бе, че малките палми притежават естествена гъвкавост и могат да се превиват до земята, без да пострадат, докато един дъб знае само как да стои гордо изправен срещу вятъра и така става толкова уязвим, че изкореняването му е в кърпа вързано. Каза, че в двора на „Цитаделата„ са паднали над петдесет дъба, а в целия град не е останало и едно живо цвете. Допълних, че според сведения на „Нюз енд Куриър„ само трийсет и двама души са загинали в Южна Каролина, а това е невероятно малък брой, като знам каква стихия преживяхме на Уотър стрийт. Благодарение на съвременните комуникационни средства повечето хора бяха напуснали опасните райони по крайбрежието, защото се бяха вслушали в предупрежденията. Неколцина твърдоглавци като нас бяха останали по къщите си и, разбира се, платиха висока цена за високомерието си.