— Лео, знам, че говориш за мен — обади се Уърт Рътлидж. — Признавам се за виновен по всички обвинения. Настоях жена ми да остане с мен, а това, разбира се, означаваше да останат Найлс и Фрейзър, както и Моли, за да се грижат за нас. Ако някой беше загинал, никога нямаше да си го простя.
— Уърт, отървахме се — прекъсна го майка ми. — Освен това се порадвахме на нещо рядко — преживяхме истинско приключение.
— Надявам се да ми е за последно — вметна госпожа Рътлидж.
— Радвам се, че си го спестихме — подхвърли Джефърсън и жена му се изсмя в знак на съгласие. — Май е било нещо като онези тренировки през август. Лео, спомняш ли си, по две на ден?
— Никога няма да ги забравя.
— Божичко, като се връщам мислено назад, не мога да се начудя как съм могъл да ви подложа на такова мъчение. Както не мога да се начудя как самият аз съм издържал.
— Онзи футболен сезон доведе до много неща — каза майка ми.
— През първия учебен ден в гимназията някой от вас помислял ли си е, че ще прекара нощ като тази? — попитах ги аз. — На гости у Найлс Уайтхед и семейство Рътлидж от Южна Каролина?
— Страхотен отбор — каза треньорът, пренебрегвайки въпроса ми. — С двама страхотни капитани.
— Особено белият — подхвърлих. — Изумително момче.
— Татко беше ли в отбора? — попита малкият Айк, като се обърна към дядо си.
— Баща ти, както и чичо Найлс бяха звездите на този отбор — обясни треньорът. — А пък чичо Чад ме изненада най-много от всички.
— А какво ще кажеш за чичо Лео? — попита едно от децата.
— Ами, влезеше ли в игра, веднага се намираше някой да го събори на земята — продължи треньорът Джефърсън. — Затова пък повечето от противниковите защитници непрекъснато се спъваха в него, докато се излежаваше на терена. — Млъкна, като чу шумното ми негодувание, после стана сериозен. — Не, синко, истината е, че Лео не беше много талантлив играч, но имаше хъс. Божичко, какъв хъс само.
— А сега нека поговорим за агитката на феновете и за мажоретките през онзи сезон — настоя Тревър с искрица от старата си страст. — Ако има новатор, който да е обърнал правилата с хастара навън, това бях аз. Трябва да се каже, че бях първата мъжка мажоретка в гимназията „Пенинсула„, освен това имах и най-красивите крака.
— Моля, моля — прекъсна го Моли.
Навън застудя и ние влязохме вътре на топло. Найлс запали камината с учудваща сръчност и бързина и всички почувствахме сгряващите ласки на огъня. Къщата беше претъпкана като автобус. Децата насядаха по пода или в скута на възрастните. Малкият Айк се настани върху едното ми коляно, а малкият Найлс — върху другото. Да, тази нощ щях да спя спокойно.
Взех да клюмам край огъня, когато Сара, прелестната шестнайсетгодишна дъщеря на Моли и Чад, се обади:
— Мамо, искаме да чуем отново историята с делфина.
— Ти откъде знаеш за делфина? — попита я Моли.
— Татко се обади и ни я прочете — отвърна й синът Уърт-младши. — От Чикаго — добави с детска почуда той.
Моли изпадна в недоумение, но аз й обясних:
— Материалът е влязъл във всички емисии.
— В него, скъпа, Лео те нарича морска богиня — добави госпожа Рътлидж със сериозен тон и с едва доловимо одобрение към мен, което за нищо на света не би могло да се случи преди „Хюго„.
— Както обикновено, Лео преувеличава — отсече Моли, макар че очите й сияеха от удоволствие.
— Не е вярно — позволих си да не се съглася.
Децата продължиха да настояват. Искаха да чуят историята от нейните уста. Седях край огъня, заслушан в чистия, по южняшки провлачен глас на Моли, който ни отведе в опустошения от бурята град с останали без покрив къщи. Описанието й беше просто, ясно и точно, но когато стигна до момента с делфина, засече.
Претупа историята надве-натри, гласът й звучеше с откровена досада, дори апатия. Сложи точка глухо и бездушно, като каза:
— Занесохме делфина до водата и го пуснахме да плува.
Краят на историята потъна във всеобщо умълчаване, след което Сара се обади с типичната за младите нетактичност:
— Чичо Лео я беше разказал по-хубаво.