— Защото Моли не умее да си измисля като моя син — обади се майка ми, за да защити Моли.
— Онова, което не умее — поправих я аз, — е да казва истината. — После се обърнах към децата. — Я признайте, някой от тъпите, малоумни и досадни приятели на вашите родители разказвал ли ви е интересни истории? Разбира се, че не. Единственият човек в тази стая, който някога ви е разказвал невероятни, чудни истории, е вашият стар познайник чичо Жаба, най-прекрасният човек на света. Така ли е?
— Дааа! — съгласиха се те, но бързо взеха да се поправят един след друг: — С изключение на моя татко и на моя…
В продължение на години тези грейнали, щастливи лица на децата на моите приятели бяха таен източник на удоволствие за мен. Нямах деца и това беше моята дълбока рана и повод за непреодолимото напрежение между мен и майка ми. Превръщах тази малка армия от хлапета в нещо като заместител. Съчинявах истории специално за тях и непрекъснато ги доразкрасявах. Исках да възпламеня въображението им и никога не съм им разказвал история, в която те да не са главните герои; давах им ролите на крале и кралици, на рицарите на Кръглата маса, на Зелените барети и войниците от Чуждестранния легион на Франция. Заедно с тях прогонвахме ужасите на нощта, като влизахме в бой срещу зверове, великани и зли дракони. Заедно с тях пленявахме мошеници, измамници, разбойници и грубияни — като онези, които срещаха в училищния двор, или като някои от учителите им, които ги тормозеха, вместо да им дават знания. Въпреки че се сражавахме честно и почтено, в крайна сметка винаги успявахме да убием враговете си. Това е едно от моите правила: лошите винаги си получават заслуженото и умират бавно и мъчително. Когато децата заспят, злото, дебнещо в нощта, е вече победено и лежи безпомощно в праха. Чак тогава казвам „край„ и ги целувам за лека нощ.
— Сега нека ви разкажа истината за това как открихме делфина — рекох. — Това ще бъде историята ви за „лека нощ„ тази вечер.
— Аз вече съм голяма за приказки — каза Сара.
— Никой не е голям за приказки — отвърнах й. — Приказките са нещо много важно. Баща ви ви е прочел моята вестникарска колонка чак от Чикаго — дадох им пример, — а причината да стигне тя толкова далеч е, че историята в нея е хубава.
— Хубавите истории минават дори и пред мен в съдебната зала — обади се Уърт.
— Колко души в тази стая — намеси се Фрейзър — са на мнение, че чичо Лео винаги преувеличава?
Цялата стая, пълна с неверници, негодници и лишени от чувство за хумор литератори, вдигна ръце, а смехът на децата звънна наоколо като хвърлени по пода стъклени топчета.
— Предаден от собствената си майка, от родителите на моите най-добри приятели, от децата на моите най-добри приятели и от самите най-добри мои приятели — въздъхнах опечалено. — Такова падение. Изобщо има ли нещо, казано от мен, на което да вярвате?
— Не! — извикаха децата в един глас.
— Само на двайсет и седем процента от всичко — смили се над мен Сара, седнала до майка си. — Една част са верни неща. Но след това започваш да прибавяш измишльотини.
— Деветнайсет процента — обади се малкият Айк. — Защото, откакто съм се родил, с чичо Лео все убиваме дракони, ама досега не съм видял нито един.
Сред пискливите гласове на децата най-много ме трогна малкият Айк.
— Като беше още съвсем малък и сам в леглото, не се ли страхуваше, като загасиш лампата, че в стаята витаят разни неща?
— Аз и досега се страхувам — призна Найлс-младши.
— Но след като ви разкажа една история, какво се случва с всички тия ужасни неща, от които децата не могат да спят нощем?
— Умират — казаха те.
— Умират само двайсет и седем процента от тях, така ли? — попитах. — Или деветнайсет процента?
— Сто процента — казаха по-големите деца.
— Сега ще ви разкажа историята за Моли и делфина. Слушайте внимателно, деца, за да ми кажете после къде точно съм си измислял. Ще ми кажете какво се е случило наистина и какво не. Деца, аз ви уча как се разказват истории. Това е най-важният урок, който ви трябва.
Седнал пред огъня, изговорих само една дума — „Ривъррън„ — думата, с която започва романът на Джеймс Джойс „Бдение над Финеган„. Намигнах на майка ми, която ми се намръщи в отговор.
И докато реката течеше под нас, аз се гмурнах надълбоко в сладките води на историята:
— Когато новината за смъртта на голямата артистка Шеба Поу обиколила света, първият, който се разплакал, бил Бог. С такова старание бил изваял той изящните форми на тялото й, че смятал Шеба за своето най-съвършено творение. Докато плачел, една сълза паднала в Атлантическия океан, близо до африканския бряг, и на мига излязъл вятър. Вятърът бил сърдит, обърнал се към Бог, попитал го какво е неговото желание, а той отвърнал: „Събери сили, ветре, защото те чака битка. Трябва да станеш силен и страховит. Аз ще издълбая едно око в самия център на дивото ти величие. И тръгни към Чарлстън. Там са оставили моята Шеба да бъде убита. Кръщавам те Хюго.„