И така, Хюго източил снага от водите на океана, усукал се като фуния и поел по унищожителния си път към Чарлстън, воден от една-единствена сълза на Бога. Стигнал Чарлстън и го опустошил. Неговите оръжия били вятърът, дъждът и приливът. Така му помагал Бог. Той разтрошил къщите, направил ги на трески, отпорил покривите им и наводнил улиците. Единственото място, което не поразил, бил гробът на Шеба Поу, който си останал сух като страниците на молитвеник. Всяко цвете, откъснато от градините на Чарлстън, се понесло във въздуха в нейна чест, а после, напътствано от ръката на обичния и милостив Бог, кацнало на гроба й.
Същият този състрадателен Бог пощадил живота на няколко души, които се скрили в една къща на Уотър стрийт. Оставил ги живи по някакви си негови съображения, които едва ли някога ще проумеем. Сред тези хора била и ненагледната Моли Рътлидж, родена принцеса в Свещения град, която щяла да стане и една от неговите кралици. Детството й минало в танци и мечтания, а от всичко най-много обичала лятната къща на своята баба на остров Съливан.
Кралиците често предусещат неща, които обикновените хора не могат. Моли се страхувала за къщата на своята баба, за къщата на Уизи. Затова отишла в обора и хванала едно селянче на име Лео, което работело там — грижело се за магаретата и пилетата. Дръпнала го за ухото и му казала, че трябва да намери лодка и да я заведе на острова. Лео присвоил на бърза ръка една лодка, задигнал я от недобросъвестен полицейски капитан.
Свежият въздух разрошил златистата коса на кралицата, а тя погледнала към пострадалия град и очите й плувнали в сълзи. После подушила лоша миризма и си казала, че селянчето вони досущ като магаретата. В същото време Лео си рекъл как хубаво ухае кралицата — на градински чай и жасмин. Като се приближили до острова, нещо се размърдало във водата и Моли видяла как лодката им е отвред заобиколена от красиви, но разтревожени делфини. Като ги попитала какво има, тържествен глас й отвърнал, че по време на бурята стадото е изгубило кралицата си. Тя била заседнала някъде на сушата, чували я как ги зове. Моли обещала да им помогне. А когато една кралица даде обещание, това е закон.
Лодката се насочила към мястото, където навремето се издигала къщата на Уизи. Моли се разплакала, като видяла, че бурята я е отнесла. Извикала на селянчето Лео, двамата се затичали и скоро открили делфина, проснат безпомощно върху бялото канапе сред руините на наводнената, разпаднала се къща. Името на делфина било Шеба и тя изглеждала съвсем объркана, отчаяна и нещастна. Вече била изгубила всякаква надежда за спасение, примирила се, че я очаква бавна смърт сред надигащата се от морето мъгла. Но кралицата Моли и момчето селянче, което воняло като магаре, я поставили върху дълга дъска и тръгнали с големи усилия, пъшкайки, залитайки и сумтейки под тежестта на прекрасния бозайник. Препъвали се в пясъчните дюни, мускулите им се схванали от болка, докато най-накрая стигнали вълните.
Стадото делфини следяло с поглед приближаването им и непрекъснато ги окуражавало. Танцували по водата, размахвали опашки; на някакъв непонятен език, който разбират само животните и малките деца, те им викали да стискат зъби, да издържат, за да спасят кралицата им.
В океана кралица Шеба бързо дошла на себе си. Ето че и нейният крал също се появил до нея, както и почетната стража, която ликувала, че най-накрая е спасена. Моли изчистила пясъка от ноздрите й. Като извила красивата си опашка, Шеба заплувала в открития океан, който бил неин палат и дом.
Кралица Моли завела Лео обратно вкъщи и го оставила при магаретата и пилетата, докато тя влязла в замъка си. Рекла си, че спасяването на делфина Шеба е все пак някаква награда, нещо като компенсация за загубата на бабината къща.
— Винаги избирай живота пред материалните притежания. Винаги! — така казала кралица Моли, като си легнала да спи същата нощ. — Лека нощ, Хюго. Сбогом!
Щом свърших, Сара се обади с категоричен глас:
— Дванайсет процента.
— А къде отиде богинята на бурята? — попита Фрейзър. — Беше любимата ми част.
— Това вече съм го написал — отвърнах. — Най-важното е, че всеки път, когато я разказваш, историята се променя. Когато я напишеш, си остава непроменена. Но колкото повече пъти я разказваш, с толкова повече промени се разкрасява. Историята е нещо живо; тя се движи и мърда. Ако ви накарам да ми преразкажете сегашната история, никой няма да може да я повтори буквално. А сега, разбойници, време е за сън!