— Не! — изкрещяха децата в хор.
— Няма не! — отсече Фрейзър.
Легнах си, но установих, че съм превъзбуден и не мога да заспя. Налях си чаша коняк, излязох и минах на пръсти покрай стаята, в която спяха майка ми и Тревър. Изгрялата луна ми подейства като утеха. Тръгнах нагоре по хълма. В една гола гранитна скала открих издаден напред ръб, на който можех да седна и да реша какво ще правя оттук нататък. Бях потънал в спомена за ужасния край на Шеба, когато една монета се удари в скалата и отскочи в гъсталака от рододендрони под мен.
— На бас, че знам какво си мислиш — каза Моли, седна до мен и ме хвана под ръка. Взе чашата ми и отпи. Дъхът й беше портокалов и сладък, също като през онази нощ в Сан Франциско, когато дойде в леглото ми.
— Мисля си за Шеба — отговорих. — Чудя се дали наистина искаше да се омъжи за мен, или просто се майтапеше?
— Лео, тя смяташе, че кариерата й е приключила — каза Моли. — Не беше голяма почитателка на холивудските мъже. Искаше да има деца. Искаше да се задоми.
— Шеба да се задоми? Не мога да го повярвам за нищо на света.
— Аз също. Тя имаше неспокоен дух, изтерзана душа и ужасен край.
— Повече от ужасен.
— Като говорим за край — обади се Моли след миг, — благодаря ти за историята. Май вече няма защо да се измъчвам как да ти кажа. Ти всъщност ми даде да разбера, че всичко ти е ясно.
— Кралицата винаги се връща в замъка — казах. — Винаги съм знаел, че ти няма да напуснеш Чад. И ако това ще те успокои, нека ти кажа, че постъпваш правилно.
— Моля ти се, Жаба, не ми се прави на благороден — рече тя. — Няма да го понеса. Но наистина мястото ми е при Чад. При къщата и децата. Мястото ми е там, където съм родена да бъда.
Не ми каза нищо ново, затова само кимнах. Останахме умълчани още миг, след което сложих край на просветналото между нас „завинаги„ с една, както сигурно се досещате, шега:
— Виж, ако някога Чад ти посегне или вземе да пърди много силно, или да се събужда сутрин с лош дъх в устата или с вонящо на пот тяло, знай, че винаги си добре дошла при мен, Моли.
Тя се усмихна, но усмивката й беше тъжна:
— Ако го напусна, тогава историята ти няма да е вярна. А тя е вярна. Стопроцентово вярна.
Моли ме целуна, после тръгна да се връща с ореол от лунни лъчи около главата си. Вече бе и богиня на хълмовете.
29
Заключени врати
Върнах се в един все още поразен град, екнал от стържещия звук на верижни триони. Кафяви самосвали бяха наклякали по улиците на стария център и чакаха да бъдат напълнени с подгизнали мебели. Цели библиотеки бяха загинали по лавици и шкафове. Портрети на основателите на нашата колония се бяха озовали върху купищата боклук, размазани до неузнаваемост, без всякакъв шанс да бъдат реставрирани. Флотилията за лов на скариди от залива Шем беше напълно изчезнала от лицето на Земята. Остатъци от лъскави яхти се носеха край брега на голямото солено блато. Една червена пожарна кола лежеше в плитчините отвъд остров Съливан с колелата нагоре. Застрахователните агенти, които до този момент си бяха живели тихо и безпроблемно, изведнъж се оказаха най-заетите и най-тормозените хора в града, на които не оставаше време за сън и през нощта.
Репортерите на „Нюз енд Куриър„ обаче не изгубиха и частица от първоначалната си издръжливост, упоритост и решителност. Смятам се за щастливец, че бях част от екипа на вестника в най-славните му дни. Тръгвахме отрано и цял ден събирахме стоката, която читателите ни очакваха да им поднесем на следващата сутрин. Преди това сутрешното изчитане на „Нюз енд Куриър„ представляваше по-скоро механична формалност, често извършвана по силата на навика. Но след урагана „Хюго„ то се превърна в необходимост, нещо като пътна карта на оцеляването в онези влажни, призрачни дни, последвали бурята.
През първата седмица над целия град се носеше миризма на гнилост и разложение, предизвикана от всички морски животни, които приливният щурм на „Хюго„ беше изхвърлил на брега. Зад къщата за гости Моли беше намерила почти двуметрова пясъчна акула, която гниеше под палещите лъчи на слънцето. Някои от отходните тръби в града се бяха спукали и вонята на изпражнения насищаше въздуха така, че не се дишаше. Докато обикалях града от север на юг и от изток на запад в стремежа си да покрия всички квартали в търсене на интересни човешки истории, непрекъснато усещах леко гадене, от което не можех да се отърва. Подпухналите, разлагащи се трупове на кучета, котки, миещи мечки и опосуми, на чайки и пеликани усилваха зловонните изпарения, които цяла седмица се стелеха над града като мъгла.