В понеделник сутринта електрическата и газова компания на Южна Каролина успя да възстанови захранването.
Тъй като телефонните линии в по-голямата си част бяха под земята, не бяхме лишени от тази услуга задълго. След като си написах вестникарската колонка, отидох да проверя как върви работата на бригадите, които почистваха къщите на майка ми и на моите приятели. Пристигнах у майка ми точно навреме, за да видя как и леглото, и дюшекът, върху който двамата с брат ми сме били заченати, бяха метнати в един самосвал. Работниците в къщата на Рътлидж на Ист Бей стрийт също напредваха със завидна скорост. Докато вървях към къщата на Найлс и Фрейзър на Уотър стрийт обаче, ме блъсна най-непоносимата миризма на света. Представих се на шефа на бригадата, който чакаше отвън, седнал в пикапа си. Той ми направи знак да седна до него и аз с удоволствие приех поканата, тъй като климатикът в колата работеше на максимум.
— Как върви работата, господин Шепъртън? — попитах го.
— Никак — отвърна ми той. — Казах на хората ми да си вървят.
— Защо?
— Кой може да работи при тази воня? — попита ме. — Двама от хората ми не спряха да повръщат.
— Откъде идва?
— Не съм сигурен — отговори и хвърли поглед над кормилото, което стискаше, сякаш шофираше в момента. — Тези къщи са опаковани по-здраво и от виенски наденици. Но ние решихме, че идва откъм онази барака в задния двор на Найлс. Освен това на един от съседите се е изгубило кучето. Но работата е там, че Найлс я е заключил с катинар и сега не можем да влезем.
— Да счупим вратата и да видим какво има вътре.
— Преди това трябва да питаме Найлс или жена му — каза той. — Или дори госпожа Моли, ако е наблизо.
— Не, тя ще се върне чак в сряда. Може ли аз да разреша влизането?
— Не, сър, не е възможно. А пък аз не мога да направя нищо за никого, докато не извадим онова куче от там. Може да е и миеща мечка.
— Мирише, като че цял кит гние вътре.
— Нека Найлс ми се обади.
Докато крачех към къщата си на Трад стрийт, забелязах, че напълно нова цивилизация изниква по протежение на Чърч стрийт. Безброй предприемачи и подизпълнители бяха запретнали ръкави за един дълъг и ползотворен сезон на пълно обновление. Във всяка къща кипяха всевъзможни ремонти. Бояджии и работници бяха накацали по покривите и високите скелета. Като поначало приятелски настроен град дори и в най-лошите си моменти, Чарлстън бе започнал да възвръща присъщата си сърдечност. Хората си махаха и се поздравяваха, независимо дали бяха прости дърводелци или потомствени аристократи. Значи беше дошло време да подновя любовната си връзка с града, което и направих с удоволствие, тъй като той беше започнал своето неудържимо възраждане от царството на пепелта и разрухата. Когато се прибрах, звъннах в службата на Айк Джефърсън, но да се свържеш с него се оказа трудна работа. Отговори на съобщението ми след повече от два часа и когато го направи, гласът му беше безжизнен и отпаднал.
— Здрасти, Жаба. Съжалявам, че чак сега намерих време. Как е семейството ми?
— Нали знаеш, че бих сума път по хълмовете, за да ги видя. Това е добрата новина. Лошата е, че всички са мъртви.
— Слушай, Жаба, точно сега хич не ми е до твоите шеги — скара ми се той.
— Извинявай. Нося ти писма. Ще ти ги донеса утре и ще ги сложа върху люлеещия се стол на верандата ти.
— Всички са добре, нали?
— По-добре от всякога. А как е Бети?
— Претрепва се от работа като всички нас. Истинска съсипия, Жаба.
— Така е. Връщам се от къщата на Найлс. Там нещо вони непоносимо.
— Ще пратя някой да провери откъде е — каза Айк.
— Побързай! А аз мога ли да направя нещо за теб?
— Ела да ни сготвиш, когато намерим време да се приберем.
— Готово! — казах. — С най-голямо удоволствие.
— Благодаря ви, че се погрижихте за семейството ми — усетих как умората беше разнежила Айк. — Обичам те, Жаба.
— Де да можех и аз да кажа същото за теб — отвърнах и затворих телефона.
Следобеда на следващия ден вратата на кабинета ми се отвори и Айк Джефърсън влезе с дълбоки сенки и неописуема тревога в очите. Отпусна се тежко в креслото за посетители. Минаха няколко минути и аз реших, че е заспал на мига.
— Нещо за пиене? — обади се най-накрая, без да отваря очи. — Имам нужда от нещо да ме свести.