— Пръстови отпечатъци?
— Съвпадат с онези, които взехме от Ню Йорк. Същият е. Но все още не знаем името му. Открихме шест паспорта, всичките с различни имена. И шест кредитни карти. Три шофьорски книжки от три различни щата.
— Дали да не извикаме Тревър да идентифицира тялото?
— Няма какво да се идентифицира. Според аутопсията се е удавил. Дробовете му са пълни с морска вода. Лицето му е обезобразено — плъховете са го намерили преди нас. Имаше два пистолета трийсет и осми калибър. И муниции колкото да избие целия град. Според мен е възнамерявал да ви ликвидира, щом ураганът се развихри. При такова бучене никой нямаше да чуе гърмежите.
Замислих се и се опитах да си възстановя събитията от деня, в който „Хюго„ ни удари.
— Фрейзър! — извиках. — Сигурно я е проследил, докато е бутала Тревър в инвалидната количка, за да го прибере у тях.
— И аз така предполагам — каза Айк. — По принцип той си планира действията много умно. Добър стратег е, но се доверява прекалено много на обстоятелствата. Научил е за военния парад в „Цитаделата„ от твоята колонка. Тъй като винаги е знаел кога какво правиш, досетил се е и за нас, останалите. В гардероба му открихме торба за голф, а сред стиковете — снайпер.
— Изгледът от апартамента.
— Идеален избор. Ако трябва да сме честни — отлично леговище за убиец. Съседът му твърди, че бил много вежлив човек, но отсъствал често и задълго. Оттук и снимките в Лос Анджелис. Съседът спомена, че имал много хубав южняшки акцент.
— Той не е южняк — прекъснах го.
— Откъде знаеш?
— Защото е прекалено перверзен дори за шибания ни Юг.
Айк обаче беше на друго мнение.
— Лео, трябва да поработиш известно време като полицай. На човешката природа нищо не й е чуждо. Изобщо проектът „човешки индивид„ е пълно фиаско. Човечеството може да бъде описано само с една дума: безчовечност. — Спря, после добави: — И друго нещо излезе от аутопсията: имал е рак на стомаха. Мисля, че затова е бързал да си уреди сметките. В джоба му са намерили лак за нокти, както и ключ от къщата на Найлс. — Поклати глава и додаде: — Май имаше и други подробности, но вече не се сещам. Във вестника обаче трябва да пише само, че е открит неидентифициран труп на човек, който се е удавил в барака за инструменти на юг от Брод стрийт. И че според полицията човекът се е скрил там от бурята.
— Как се казва?
— Бил Мете — рече Айк и побърза да си признае: — Извърших нещо нередно в апартамента. Лицето на Шеба, което ме гледаше отвсякъде, ме разстрои до такава степен, че реших да открадна една снимка от мястото на престъплението. Никога преди това не съм си го позволявал. За един професионалист това е непростимо прегрешение, но не се сдържах.
Изправи се, затътри крака към униформеното си сако, от което измъкна снимка в малка сребриста рамка. На нея се виждаха близнаците Шеба и Тревър на пет или шест години — неописуемо красиви. Приличаха на ангелчета, наистина възхитителни; непознат човек би казал, че са най-щастливите деца на Земята.
— Как ли щеше да изглежда животът ми, ако не се бяха преместили да живеят срещу нас? — попитах.
— Скучен. Безинтересен. Те бяха като пророци, които ни носеха вести от външния свят.
— Умрял е мъчително, това гадно лайно! — казах. — Едва ли може да се случи на свестен човек. Какво означава този апартамент, тази галерия на тема Шеба?
— Когато обсесията се задълбочи — каза Айк, — става маниакална и тогава нещата излизат извън контрол.
Когато Бети се върна по-късно същата вечер и ни свари да седим полупияни в кабинета, каза:
— Писна ми да спасявам света. Имам нужда някой да ме изчука.
— Съжалявам, скъпа — каза й Айк. — Прекалих с бърбъна.
— А ти, Лео? — обърна се тя към мен. — Знам, че мога да разчитам на теб.
— Винаги. Щом чуя името ти, и се надървям.
— О, сериозно? Нещо интересно да се е случило днес?
И двамата избухнахме в смях.
30
Електрически крушки
На 1 март 1990 г., шест месеца след урагана „Хюго„, седях в кабинета и се опитвах да измисля нещо за редовната си рубрика. Беше един от онези дни, когато чувствах ума си като източен басейн. Всяка мисъл, която успявах да примамя, се оказваше куца, саката и безжизнена. Тъкмо ми хрумна нещо по-смислено, ей така, като по чудо, и телефонът иззвъня. Обаждаше се шерифът на някакво затънтено място в Минесота. Попита ме дали аз съм съпругът на Старла Кинг. Потвърдих и попитах дали тя е добре. Той ми отвърна с тих и сдържан глас, че са намерили тялото й в ловджийска хижа недалеч от Баундари Уотърс, близо до границата с Канада. На пода до леглото й имало празна бутилка скоч и празно шишенце от хапчета за сън. Собственикът на хижата я открил, когато пристигнал за ежегодното пролетно почистване. Тялото било в много лошо състояние. Очевидно се била приютила в хижата по някое време след края на есенния ловен сезон. Старла била в последните месеци на бременността си, но, разбира се, плодът също бил мъртъв.