— Разбира се — повторих аз, сякаш бях изслушал бюлетин за времето, а не новини за смъртта на жена ми.
Усетих дълбока пустота, но все пак запазих достатъчно човешко благоприличие, за да изпитам съжаление за безчувствието си. Помолих шерифа да уреди пренасянето на тялото до Чарлстън и му дадох телефона на погребалното бюро на Дж. Хенри Стюър на Калхун стрийт. Той изрази съжаление, че самоубилата се Старла не е оставила писмо, и ми поднесе съболезнования за нелепата смърт на сина ми. Не намерих за нужно да му обяснявам, че нямам никакво участие в зачеването на този плод. Каза ми още, че на масата в кухнята Старла била оставила голям плик с всички мои статии от миналата година и така разбрал с кого да се свърже. Благодарих му за любезността и добавих, че съм прекарал целия си брачен живот в очакване на това обаждане.
Седнах да напиша колонката си. Посветих я на моята съпруга. Разказах всичко за нея от деня, в който се бяхме срещнали, до телефонното обаждане от Минесота. И как, като я видях за пръв път, Старла беше закопчана с белезници за един стол в сиропиталището „Свети Юда„. Разказах за доктор Коуел и безплатната операция, с която беше коригирал кривогледството й, и как след това беше смаяла света с красотата си. Как се влюбих в нея бавно, малко по малко, така както едно срамежливо момче се влюбва в срамежливо момиче. И въпреки че навремето не съм си давал сметка, оказа се, че съм от онези мъже, които имат лошия късмет да се влюбват в жени с безрадостна съдба. Тогава любовта ми изглеждаше като съвсем истински и честно спечелен дар. Описах дългата й борба с психическото разстройство, което я отчайваше до такава степен, че я караше да посяга към наркотици; и как, тъй като съм истински вярващ католик, бях отказал да изпълня желанието й за развод. Смятах, че нося отговорност за смъртта й наред с всички други. Споменах, че е била бременна, когато е извършила самоубийството, и припомних как се беше зарекла никога да не ражда дете в този кошмарен и отвратителен свят. Описах собствения си шок, но и това, че не изпитвах истинска мъка; че трябва да стана от бюрото си, да прекося река Ашли и да уведомя Найлс Уайтхед, че любимата му, нежна и крехка сестра е мъртва. Бях сигурен, че в неутешимата си тъга Найлс ще отдаде заслуженото на сестра си, докато единственото, което аз бях в състояние да предложа, бе собствената ми срамна безчувственост. Опитах се да опиша до какво се свежда тя — тази срамна безчувственост и позорна пустота, — но спрях от безсилие, очевидно недостоен и за това. Предадох статията си на редактора и отидох да видя Найлс.
Намерих го в кабинета му в „Портър-Год„. Училището се издига край мочурищата, а от там се открива невероятна гледка към Чарлстън. Тръгнахме към реката, но не бях в състояние да намеря думи, които да променят света му завинаги. Започнах да говоря за „Атланта Брейвс„, за пораженията от „Хюго„ в „Цитаделата„ и какво ли не още, което нямаше никаква връзка със смъртта на сестра му. Най-накрая Найлс ми рече, че не му плащат за разходки и празни приказки, а очакват от него да си заслужи всеки цент от заплатата. И тогава му казах. Той изрева като ранено животно, свлече се на земята и се разхълца. Опря лице в тревата и взе да вие.
— Лео, тя така и не получи шанс в този живот — изстена той, — никакъв шанс за нищо. Беше толкова дълбоко наранена, че никой не можеше да й помогне. Нито ти. Нито аз. Нито Бог. Никой.
Риданията му бяха така неутешими, че към нас се затичаха учители и ученици. Прегърнаха го, взеха да го утешават, а аз се върнах при колата си. Все още се чувствах неловко с новото си гражданство в Страната на нищото. Докато пътувах към къщи, се почудих дали някога ще бъда в състояние да изпитам нещо и дали изобщо го желая.
Погребението на Старла беше в тесен кръг — сдържано, но трогателно. Монсеньор Макс държа прочувствена проповед, в която показа, че добре познава както чара на Старла, така и неизлечимите демони, които я бяха обсебили. Говореше за самоубийството със състрадание и с дълбоко философско разбиране за психическото й разстройство. Обясни, че според него Бог таи по-голяма любов към уязвените и страдащи души, отколкото към привилегированите, дори когато живеят праведно. Думите ми донесоха известно успокоение, сякаш ме обляха с онзи мед, който дивите пчели събираха в планините, където беше родена Старла. Оцених словата на монсеньор Макс още повече, след като се вгледах в изпитото му и измъчено лице. Майка ми ми беше подшушнала, че този път ракът на белия му дроб не се е повлиял от химиотерапията и че изгледите са лоши. Може би тъкмо заради болестта се държеше така благородно и геройски. Когато я попитах колко време му остава, майка ми се разплака.