В гробището „Света Мария„ Старла беше погребана до брат ми и баща ми. Градът блещукаше в седефено сияние, а слънчевите лъчи пронизваха високите кълбести облаци, от които глухо долиташе тътен. Параклисът „Света Мария„ е бял като кост и изглежда строг поради пестеливата си симетричност. Опитах се да се помоля за моята жена, но думите ми убягваха. Помолих Бог да ми обясни с какво Старла Уайтхед беше заслужила този злощастен живот, но моят Бог е суров и ми отговори с мълчание, което винаги му се е удавало с лекота поради височайшето му положение. Но страховитото мълчание на Бог може да засегне болезнената чувствителност на един опечален и страдащ мъж. За мен то не е достатъчно. Ако единствената утеха, която моят Бог може да ми даде, е пълна порция нищо, тогава молитвата ми засяда. Ако трябва да почитам един безразличен Бог, който пет пари не дава за никого, тогава за какво ми е? Сърцето ми изстина и всичко ми опротивя. Какво друго може да направи човек, освен да реши да сгъне своя Бог, сякаш е носна кърпа, и да го прибере в най-долното чекмедже на скрина, дори да забрави къде го е сложил? Въпреки че вече нагазвах в периферията на отчаянието, още не исках да се предавам, трябваше ми време, за да сглобя всички разпаднали се части и да придам някакъв смисъл на живота, който или щях да живея, или не. Докато стоях над ковчега, онзи Бог от моето детство, когото обожавах с безразсъдна преданост, се преобрази в друг, който ми беше обърнал гръб със сляпо безразличие. Оплетен в черните корени на вехнещата ми вяра, все пак си дадох сметка, че сърцето ми е посърнало и че усещането за пълна безутешност ме е накарало да принизя Бог и да го изпиша в съзнанието си с възможно най-дребния шрифт. Целунах ковчега на Старла, преди да го спуснат в земята.
Хвърлих лопата пръст в гроба, после втора. Найлс хвърли третата и четвъртата. Майка ми — следващите две. После Моли, Фрейзър, Айк, Бети, Чад и техните деца. Накрая пак ние с Найлс. Отстъпих назад и огледах събралите се хора; опитах се да изрека нещо, но думите полепваха по небцето ми, разпадаха се и губеха смисъл. Какво можех да кажа? Нямах никаква представа и безпомощно се олюлях. Найлс и Айк ме хванаха за лактите, задържаха ме да не падна, след което ме поведоха към погребалната лимузина.
Като се върнах вкъщи, приятелите се погрижиха да нахранят гостите ми, около двеста души, а треньорът Джефърсън застана на бара, както обикновено. Пролетта вече показваше извънземната си красота. Майка ми беше прекарала дълги часове да съживи градината ми след „Хюго„ и вълшебните й ръце бяха извършили чудеса. Като почитателка на розите беше отделила един кът специално за тях. Тъй като след бурята беше дошла да живее с мен и Тревър, не губеше време и много бързо успя да превърне пущинака в райска градина.
Беше прохладна нощ и гостите ни излязоха да се разходят сред напъпилите цветни лехи, които пролетта след по-малко от две месеца щеше да разтвори. Аз също излязох ходех като дрогиран, но като стъпих на алеята край дигата, усетих как Чарлстън започва отново да изпълнява свещените си ритуали и да лекува изстиналото ми сърце. Вдясно от мен се издигаше редица красиви къщи и съвършената им архитектура ми подейства като магнит — Град на десет хиляди тайни и само един-два отговора. От деня, в който съм се родил, не спирам да се тревожа, че раят няма да е и наполовина толкова красив, колкото е Чарлстън — изникнал там, където две реки, изпаднали в екстаз, са си дали среща, за да образуват залив и пристанище с изглед към света.
Двамата с майка ми застанахме на този речен кръстопът, загледани в островите Джеймс и Съливан. Небето, обсипано с бисерни звезди, хвърляше широка ивица лунна светлина върху водата и осветяваше и нас. Нежността на града ме обгръщаше с тържествените обещания на палми, фонтани и водоскоци. Камбаните на „Свети Михаил„ биеха за мен и с удивителна отчетливост повтаряха моето име, моето име и нищо друго.
Докато крачехме по Брод стрийт, гальовните ръце на Чарлстън продължаваха да милват раните на пламналата ми от болка душа. Спокойно надничахме в личния живот на нашите съседи, тъй като първите етажи бяха на нивото на очите ни, и се заглеждахме във вечерните им занимания, сякаш наблюдавахме риби в аквариум. Семейство бе седнало да вечеря; самотна жена слушаше „Така правят всички„ на Моцарт. Повечето обаче гледаха телевизия с тревожни лица.