Преди да завием към Трад стрийт, майка ми спря.
— Лео, има нещо, което трябва да ти кажа. Няма да ти хареса.
— Смили се, днес погребах жена си — казах. — Или ще кажеш, че е ден като всеки друг.
— Признавам, че не е най-подходящият момент — рече тя, — но такъв едва ли ще има. Връщам се в моя манастир. Орденът потвърди, че ще ме приеме обратно.
— Ето ти проблем. А къде съм аз? Повечето монахини са бездетни.
— Ти не си проблем — каза. — Отивам по програма за бивши монахини, които са били омъжени, но са изгубили съпрузите си. Заедно с монсеньор Макс се молихме дълго това да стане.
— Ще мога ли да те посещавам? Ей, сестро, искам да видя майка си. Не, не, тя е монахиня.
— Ще свикнеш — отрони майка ми. — Откакто взех това решение, не стъпвам по земята от радост.
— Добре ли чух? Толкова изтъркано клише от твоята уста? — попитах уж смаян.
— Да, но точно така се чувствам — сякаш се нося над земята. Искам да ми направиш тази услуга и да ме закараш в Северна Каролина, точно както постъпи и баща ти преди много години.
На следващия ден закарах майка ми в болницата да се сбогува с монсеньор Макс, но останах отвън, защото от уважение към преданото им приятелство исках да не им дотягам. Тя преседя при него почти час и като се върна, заплака тихо. Върнах я в къщата, която баща ми беше построил със собствените си ръце. Тя влезе в току-що ремонтирания си дом и много се зарадва на промените в него. Докато обикаляше стаите, зърнах един цвят високо на магнолията и се покатерих да го откъсна. С всеки клон нагоре по дървото се чувствах все по-стар за тази операция. Откъснах цветчето, вдишах сладостния му аромат и си казах, че си струваше усилието. Поднесох го на майка ми и ми стана много приятно, като видях как го бодна в косата си.
Поехме бавно по черните пътища на двете Каролини; ароматът на магнолията изпълваше колата, като че шише парфюм се беше счупило вътре. Напуснахме ниските крайбрежни части и започнахме плавното изкачване по леката стръмнина. Майка ми знаеше името на всяко дърво, храст или цвете, покрай които минавахме. Изръкопляска възторжено, когато спрях колата, за да помогна на една доста едра костенурка да пресече шосето. Обядвахме в Камдън и пристигнахме в манастира преди пет. Игуменката ни чакаше отпред. Прегърна майка ми с думите:
— Добре дошла при нас, сестра Норбърта.
— Това е мястото, където искам да бъда, сестра Мери Урбан — отвърна майка ми.
Прегърнахме се за сбогом и макар че не искахме да се вживяваме, нищо на света не можеше да направи раздялата ни лесна. Не си спомням точно кога бях започнал да обичам майка си, но това се беше случило. Нито пък имам някаква представа кога тя беше започнала да ме обича, но самият факт, че нейната голяма любов се беше разтворила за мен, ме изпълваше с радост. За мен тя можеше да бъде сабя върху възглавничка или отшелническо убежище, топла вана, градина с пеперуди или река от разтопена лава. Любовта й беше трънлива и сложна, понякога успяваше да ме нарани, и то там, където бях най-уязвим. Но кой е казал, че любовта и животът са вечен валс? Двамата с майка ми си бяхме проправили път дотук с кавги, крясъци, със зъби и нокти, бяхме се търкаляли в окървавен прах, изпробвайки разтегливата якост на онази броня, зад която проблясваха разсеяните светкавици на нашата любов. Нашата любов, която ни обвърза завинаги.
— Лео, благодаря ти, че не ме спря — каза ми тя. — Постъпи великодушно.
— Майка ми е твърда глава. Кой може да я спре?
— Ще се погрижиш ли за монсеньора?
— Ще му чета по една приказка всяка вечер — обещах.
— Лео, знам, че те боли, но не се отказвай от Църквата.
— Засега съм в отпуск — отвърнах й. — Може да се окаже кратък.
— Не съм родена за майка — призна си тя. — Съжалявам, че бях толкова лоша.
— Но най-добрата, която аз съм имал — уверих я и тя се озова в обятията ми.
— Опитай се да намериш някое добро момиче — прошепна ми. — Искам да станеш баща.
Погледнах сестра Мери Урбан въпросително.
— Редно ли е монахиня да стане баба?
— Специално за тази ще направим изключение — отговори ми игуменката и се усмихна.
Две сестри се появиха на стълбата и поведоха майка ми към нейния минал и бъдещ живот. Целунахме се за довиждане и тя се скри зад тъмните дъбови врати. Замислих се за баща ми, който беше изминал същия този път преди много години. Замислих се за кръговрата на повтарящите се цикли от безгрижие и несгоди, които представляват човешкият живот. Изпращането на майка ми до стъпалата на манастира в деня на Блумсдей се оказа цикъл в съдбата на двама мъже с името Кинг. И двамата щяхме да я разочароваме и да я нараним жестоко. Но следваше оттегляне назад и ново начало. Сега майка ми имаше нужда от убежище, място да се скрие от бурите. Затова я пуснах. Освободих я да се отдаде на молитви и на простия живот в ухаещия на тамян мрак на манастира, където послушниците се блъскаха да разгадаят смисъла на самия този мрак.