— Майко игуменке? — извиках й.
— Кажи, Лео?
— Манастирът нуждае ли се от нещо? Липсва ли ви нещо?
— Нуждаем се от всичко — отвърна ми тя. — Чакай да помисля. Електрически крушки. Да, в момента имаме нужда най-много от тях.
На следващия ден стоварих хиляда електрически крушки пред задния вход на манастира и ето че се стигна до нова повторяемост на цикъла, който продължих да следя върху навигационния квадрант на собствения ми живот. Сега, когато вече си давам сметка, забелязвам отрано началото на всеки нов цикъл и странното му въздействие върху човешките връзки.
31
Филмово обучение
След като Тревър възвърна силите си, двамата започнахме да се разхождаме вечер по улиците на Чарлстън. Отначало стигахме най-много до Брод стрийт и се връщахме. Тревър прекрачваше прага задъхан и изтощен. Но с всеки изминал ден разходките ни се удължаваха. В края на лятото стигахме чак до „Батъри„ и веднъж дори отидохме до „Цитаделата„. Често минавахме край къщата му и той проверяваше пощенската кутия, а аз отскачах до тази на майка ми да видя дали има писма за сестра Норбърта. Сърцето ми се сви, като видях табелката „продава се„ пред къщата му, както и телефонния номер на неговата агентка Битси Търнър.
— Сигурен съм, че ако Битси беше мъж, щеше да е гей — каза Тревър. — Тя е истинско бижу.
— Добре, но не й го казвай — посъветвах го.
— Мисля, че ще се почувства поласкана — отвърна ми Тревър. — Какви са последните клюки от Свещения град? Искам най-пикантните, най-нецензурните, най-долните и най-отвратителните мръсотии, които си научил.
— Видели са съдия Лосън да чука собствения си пудел — казах. — Така поне се говори.
— Трябва да е някакъв миниатюрен пудел — рече Тревър. — Понеже съм виждал оная му работа.
— Ти пък къде си виждал оная му работа? — попитах, докато свивахме по Калхун стрийт.
— Под душове в яхтклуба. Какво ли не съм вършил аз там. Само душ не съм вземал.
— Не искам да знам — казах му.
— Какво толкова, католико! Страшно си задръстен — поклати тъжно глава Тревър.
— Харесва ми да съм задръстен.
— Сан Франциско започва да ми липсва. — Долових копнеж в гласа му. — Спомням си съботните вечери. Излизах на Юниън стрийт, щом слънцето започнеше да залязва. Бях млад, красив и желан, кралят на всеки бар. Омагьосвах целия град. Правех го да изглежда вълшебен в очите на хиляди момчета.
— Как вървят нещата със СПИН-а? — попитах го.
— Млъквай — прекъсна ме той — и ме остави да се отдавам на моите любими перверзни.
— Днес пак са приели монсеньор Макс в болница. Май не му остава много. Искаш ли да идем да го видим?
— Не, ще се видим в къщата.
— Да не би да имаш нещо против монсеньора?
— Не е мой тип — каза Тревър, сви рамене и продължи по Калхун стрийт.
Качих се в раковото отделение, кимнах на няколко млади свещеници, които току-що бяха излезли от стаята на монсеньора, и влязох при него. Беше тъмно и тайнствено, затова реших, че Макс спи. Сложих купчина писма от майка ми на нощното му шкафче.
— Току-що получих последно помазване — обади се Макс дрезгаво. Говореше трудно.
— Значи душата ти е пречистена и бяла.
— Да се надяваме.
— Изморен си — казах му. — Моля те, благослови ме и си тръгвам. Утре пак ще мина да те видя.
Коленичих до леглото му, усетих как ме докосна с палец и ме прекръсти. Странно, но ме благослови на латински. Целунах го по челото и излязох на пръсти от стаята.
Вкъщи Тревър ми направи едно питие. Чувствахме се толкова добре в компанията си, че приличахме на стара семейна двойка. Прекарвахме повечето вечери по този начин и разговаряхме за какво ли не: за Сан Франциско, гимназията, завръщането на майка ми в манастира. Когато се напиехме, говорехме за Шеба и Старла, но тази вечер беше още рано и бяхме далеч от въпросната фаза.