— Трябваше да унищожа този филм — заяви накрая той.
— Да го беше направил. — Тонът ми го провокира.
— Всеки си има своите демони — обясни Макс с хладен, нетърпящ възражение глас.
— Сигурно — казах.
— Той беше прекалено красив, за да устоя на демоните — добави сърдито свещеникът, сякаш бях искал да споря. — Не можех да откъсна очи от него. А ти беше много грозен.
— Какъв късмет! — въздъхнах уморено. — Как се чувстваше, докато водеше службата на неговото погребение?
— По-зле, отколкото можеш да си представиш. Но това не ме спря, Лео. Дори тогава.
— Знам. Цяла нощ разглеждах колекцията ти. Как така е попаднала в къщата на баща ми?
За миг се поколеба. Като събра сили, продължи с назидателен тон, лишен от всякакво разкаяние:
— Погрешка. Бях оставил всичко у баща ти, преди да се преместя в енорийския дом. Знаех, че част от най-ранната ми колекция липсва, но не посмях да я потърся.
— Май се ограничава само до съвсем млади момчета. Правил ли си го със зрял мъж?
— Не. За какво ми е? — попита нагло той. Определено не изпитваше вина. — Този филм трябва да бъде унищожен. Вече съм се изповядал и получих последно помазване. Според законите на Църквата душата ми ще отлети към рая неопетнена.
— Трябва много да се молиш Бог да харесва насилниците на деца — отвърнах му с леден тон. — Да обича да гледа как психясали свещеници изнасилват малки момчета.
— Нищо не можеш да ми направиш, Лео — каза с глух глас. — Моето място в историята на епархията на Южна Каролина е непоклатимо. Репутацията ми сред религиозната общност е безупречна. Не можеш да я опетниш.
Погледнах го и пред очите ми изплува измъченото, посърнало лице на брат ми. Той беше предпочел да умре, но да не каже на родителите си, че техният любим свещеник го е изнасилил. Стив дори не бе знаел как да им съобщи подобно нещо, нито бе подозирал, че такъв свят изобщо има.
— Ако Бог, на когото се моля, съществува — казах, — тогава ти ще гориш вечно в пламъците на пъкъла. А заради този филм ще горя и аз. Ти си добър католик, нали, Макс?
— Защо? Ти какъв си?
Наведох се ниско над него и му прошепнах:
— И в най-лошите си дни съм бил по-добър католик, отколкото си бил ти и в най-добрите си помисли.
— Много скоро ще бъда при Отеца си на небето — измърмори доволно той.
Издърпах шнура от контакта и го навих около ръката си.
— Тогава и баща ми ще е там. И той ще те размаже.
— Репутацията ми обаче ще остане ненакърнена. Ти нищо не можеш да направиш — остана невъзмутим той.
— О, знам ли? — въздъхнах мрачно. — Бих могъл да хвърля малко кал по нея.
— Лео! — извика той след мен. — Не си тръгвай без моята благословия! Ела, нека те благословя!
Монсеньорът умря в съня си по-късно същата сутрин. Некрологът му беше на първите страници на вестниците. Имаше и много статии, които възхваляваха праведния му живот и дипломатическите му умения, аурата му на светец, ролята му в движението за граждански права. „В Свещения град умря светецът„ гласеше едно от заглавията. Посетих пищното му погребение, а след службата взех причастие като всички останали. Чух как моите съграждани си говореха, че биха искали монсеньор Макс да бъде канонизиран като американски светец.
Отидох в редакцията и най-чинно си написах материала за погребението, в най-големи подробности. Само едно нещо пропуснах: след погребението, по мръкнало се промъкнах в гробището и се изплюх върху гроба му. На следващия ден отидох на работа, за да опиша истинския му лик. В следващата си колонка разбих солидната му, „спечелена с труд„ репутация, накълцах я на парчета. Унищожих го.
Епилог
Последна молитва
И така…
Носех в себе си една история и я разказах. След като разобличих публично монсеньор Макс и името му стана анатема във всяка къща, започнах да се сривам и пропадам във всичко, което представляваше моят живот. Още в кабинета си, когато започнах колонката си с думите: „Семейството е колективен спорт“, ме обзе такава тъга, че редакторите побързаха да ме изпратят обратно вкъщи. Влязох в период на дълбока депресия и меланхолия. Обърнах поглед назад към миналото си и установих, че съм живял много, но съм научил малко.
В дневника си написах следното изречение: „Истинският живот е невъзможен за човек, роден с артистични заложби.“ Мислех си, че визирам Шеба, и продължих: „Актьорът не може да изживее истинския живот по друг начин, освен имитирайки чуждия“, и точно тук се сепнах, като си дадох сметка, че в крайна сметка не пиша за нея. Пишех за себе си. Озовах се в черната дупка на отчаянието и трябваше да потъна до най-зловещите й мрачни дълбини, преди да помисля за бягство. Филмът с изнасилването на брат ми непрекъснато се въртеше в съзнанието ми. Валиумът не ми действаше, бърбънът не можеше да притъпи разяждащата ме болка. Усещах как тялото ми се огъва и гърчи като пред разпад.