Старла излиза от скрита зад водопад пещера. Хваща ме за ръка и ме повежда надолу по пътеката към едно лозе и там ме храни с грозде. После пъхва длан в пчелен кошер, изважда я и от нея капе мед с мирис на лавър. Искам да й се извиня за моите провали като съпруг и мъж, а тя слага пръст върху устните ми и аз вкусвам меда. После ме завежда до дълбоко езеро под водопад, който над нас е бял като булчинска рокля, а под нас — черен като безлунна нощ. Голи и смълчани се притискаме един към друг, нежно си прощаваме дългите раздели, водата ни залива с ласки и двамата усещаме облекчение и покой, които никога не постигнахме в будния си живот.
Но нощният посетител, когото чакам с най-голямо нетърпение, е сияйната и възхитителна Шеба Поу, осемнайсетгодишната Шеба, която прекрачва величествено в съня ми. Появява се като огнено кълбо сред фанфари и блясък. При нея няма хленч, нито мърморене. Когато я видях за последен път, представляваше нарязан на парчета труп в краката на окървавената си майка. Сега обаче се приближава към мен и вика: „Остават пет минути!“ Никой не владее по-добре от нея актьорското изкуство. „Лео, дошла съм да те науча как да играеш — казва ми тя. — Как да изиграеш ролята на живота си. Ще те науча на всички трикове. Ще обереш всички точки и овации, ще научиш всички реплики наизуст, ще ги научиш до съвършенство. Започваме сега. Никакви извинения, никакви съмнения, никакви „не мога„. Ето и твоята роля, Лео: ще играеш щастлив човек. Знам, знам. Знам, че е най-трудната роля на света. Трагедията е нещо лесно. Ние с теб цял живот сме играли трагедии, нали така? Това го можем и на сън. Затова стегни се! Млъквай! Сега ме слушай. Усмихни се. Божичко, ти на това усмивка ли му викаш? Това е гримаса. Махни я, да не я гледам. Ето как трябва — тя ме дарява с ослепителна усмивка. — Започни я отвътре, както когато се изчервяваш. Пожелай я, привикай я в себе си. Хвърли се в нея. Опитай отново. Сега е по-добре, но не е достатъчно. Разкраси я с малко слънчеви лъчи! Усмивката започва от петите. Стъпи здраво на земята и я остави да плъзне нагоре по краката ти, да стигне слабините и да профучи по гръбнака ти. Нека заискри в устата ти, да блесне в зъбите ти. Да блесне, чуваш ли — сега си на моята сцена и лошо ти се пише, ако вземеш да се преструваш. Ето, това вече е усмивка! А сега я изпълни с думи. Разкажи ми една история, Лео. Почувствай я. Представи я. О, думите сами ще дойдат. Не те моля, скъпи, заповядвам ти. Или предпочиташ да останеш в лудницата до края на живота си? Едва ли. Виждал ли си го онзи в края на коридора, дето отрязал пръстите на лявата си ръка и после ги изял? Оттам почни. Напиши го и ми го изпрати за уикенда. Дали мога да играя? Шегуваш ли се? Не се учудвам, че са те тикнали тук. Ще ти връча „Оскара„ си да ми го пазиш. Усмивката, Лео. Къде отиде? Сложи си я отново. Точно така — моята усмивка, усмивката на хубаво момиче. Не, никога не съм била щастлива. Но затова пък мога да ти изиграя всичко. Разбра ли, Лео?„
Следващата сутрин се събудих рано и вече пишех в дневника си, когато сестрата влезе със закуската. Усмивката ми я стресна и тя ми го каза. Бях решил да пиша за едно момче с прякор Жабата, чийто живот започна най-неочаквано през лятото на 1969 година в деня на Блумсдей, когато един товарен камион спря на отсрещната страна на улицата. За това как открих две сирачета, закопчани с белезници за стол, как разбрах, че майка ми е била монахиня. Според всички правила на кръговрата и планетите, които кръжат в неизменните си, ненарушими орбити, съдбата ми отново изниква пред мен, докато срещам героите, които играят главните роли в големия водовъртеж на живота ми.
През последната седмица в болницата ме посети млада сестра от отделението по ендокринология. Беше мила и хубава. Докато разговаряхме, осъзнах, че е дошла специално при мен. Обясни ми, че съм съученик на по-голямата й сестра Мери Елън Дрискоу.
— Тя ми каза, че едва ли ще си спомниш за нея. — И протегна ръка да се запознаем. — Казвам се Катрин.
— Мери Елън Дрискоу носеше плитки — казах й. — Бяхте католици и винаги съм се чудел защо не сте в „Бишоп Айрланд„.
— Нямахме пари — обясни ми Катрин. — Баща безделник, майка — светица. Старата история. И много ирландска.
— И на мен ми е позната — кимнах аз.
— Жена ти е починала, така ли, Лео?
— Да, самоуби се.
— Съжалявам, нямах представа — изчерви се тя. После направи несръчен опит да ме разсее. — Кога ще подновиш колонката си? Аз съм голяма твоя почитателка.