— Сериозно? — попитах поласкан.
— Винаги ме разсмиваш — усмихна се тя.
— Напоследък никого не съм разсмивал.
— Минал си през голямо премеждие — сви рамене тя. — Знам, била съм в това положение. Аз съм самотна майка. Имам прекрасно момченце, казва се Сам, но откакто се разведох, животът ми стана много тежък. Така че, ако искаш да ми се обадиш, о, божичко, искам да кажа… Млъквай, Катрин! Сигурно ти приличам на кръгла идиотка.
— На среща ли ме каниш, Катрин? — попитах учудено.
— Не, разбира се, че не. Всъщност да. Защо не. Обичаш ли деца?
— Обожавам децата. А на теб навик ли ти е да каниш всички пациенти от лудницата на среща?
Смехът й беше заразителен и очарователен.
— Виждаш ли? Знаех си, че ще ме разсмееш. Не, не всички. Но чух, че те изписват, и реших, че това е единствената ми възможност да се запозная с теб. Нали знаеш, Лео Кинг, в този град ти си господин Величие.
— А ти какво си, Катрин?
— Аз съм сестра Безличие.
— Приятно ми е, сестра Безличие — казах й.
— И на мен, господин Величие — каза тя скромно и ми подаде визитната си картичка. — Ето телефонния ми номер.
— Ще ти се обадя, сестра Безличие. Тя ми се усмихна лъчезарно.
— Обещавам да ти се харесам, господин Величие.
След като излязох от болницата, тръгнах от „Калхун„ към Кинг стрийт. Чувствах се като пуснато от клетката си канарче. Минах покрай погребалното бюро и подхвърлих:
— Не още, приятелю, не още.
Отидох в редакцията на „Нюз енд Куриър„, целунах Кити Махоуни и приех добродушните дюдюкания на колегите си, дори се изсмях на глас, когато Кен Бъргър ме попита как ми е харесало в кукувичето гнездо, и продължих към кабинета си. Свалих от вратата табелката, която бях поставил, преди да се махна: „Временно откачил, скоро се връща. Лео Кинг„, и започнах да си пиша колонката за сутрешното издание.
Но ми предстоеше да изпълня още един ритуал, преди да тегля чертата. В пет часа сутринта се метнах на велосипеда и отидох до мястото, където заедно с Юджин Хавърфорд стояхме в мрака и разговаряхме за новините от деня. Господин Хавърфорд беше умрял преди девет години и тогава бях произнесъл надгробното слово. Имах нужда от помощта му още веднъж, за последно.
— Каква е работата ти, синко? — представих си как ме пита.
— Да разнасям световните новини, сър — отговорих на глас.
— И да го правиш както трябва. Всеки божи ден в годината. Затова тръгвай. Абонатите чакат. На теб разчитат.
— И няма да сбъркат, сър.
— Затова те наех, малък негоднико.
— Благодаря ви, господин Хавърфорд, че бяхте толкова добър с мен.
— Стига лигавщини, хлапе — пали пурата си той и се усмихва. — Работа те чака.
И още веднъж тръгнах в сутрешния мрак. Пъхнах ръка, извадих въображаемия вестник и го хвърлих на предната веранда на първата къща по Рътлидж стрийт. Луната вече бе огряла езерото Колониъл, когато метнах втория си вестник, после третия, четвъртия и така нататък; тялото ми помнеше с пределна яснота всяка къща по стария ми маршрут. Завих наляво по „Трад„ и продължих да размахвам ту лявата, ту дясната си ръка; взех да се възхищавам, както навремето, на идеалните траектории. Извиквах по име моите абонати, повечето от които бяха отдавна починали. „Ей, госпожице Пикни! Добър ден, господин Траск! Всичко наред ли е, госпожо Гримбол? Хубав ден, госпожо Хамил. Здравейте, генерал Гримсли!„
Въртя педалите бързо, минавам по най-красивите улици на Америка. Знам, че трябва да се излекувам с помощта на Чарлстън. Свещеният град може всичко. Завивам надясно по Легар стрийт, а невидимите вестници излитат от ръцете ми. Ето, хвърлям един от тях в къщата на госпожа Герве, друг в къщата на Сейноа. Обслужвам големите фамилии, докато отминавам грейналите в утринна хубост градини — лигуструми, бели олеандри, лавандула и азалии цъфтят в изобилие. Птичките изпълняват концерт в моя чест, докато летя по улиците. Заслушвам се в забравената музика на пробуждането, завивам по Мийтинг стрийт. Чувам лая на кучетата, а вестниците ми се приземяват на предните веранди със същия плясък, с който рибата скача от радост в лагуната. О, уханието на сварено кафе, тази тайна наслада, която съм забравил! Адвокатите вече крачат към канторите си на Брод стрийт, както са правили техните бащи и дядовци преди тях. Това е Чарлстън. Кънтящите камбани на „Свети Михаил„ отекват навред. Това е Чарлстън, моят Чарлстън. Щастливец съм, че мога да пея хвалебствени химни за него, докато съм жив.
Точно на Блумсдей Чад и Моли Рътлидж организираха прощално парти за Тревър Поу в къщата си на Ист Бей стрийт. Айк, Найлс, Чад и аз будувахме цяла нощ, въртяхме едно прасе на шиш и си припомняхме миналото. Спомените ни погълнаха, превърнаха ни в пленници на времето. Приливът настъпваше в пристанището и щеше да стигне връхната си точка точно когато щяхме да вдигнем наздравица за Тревър през последната му нощ тук. Приливът носи късмет и всеки мъж или жена от крайбрежието го знае, усеща го с фибрите на тялото си; той е приключване, равносметка, завършък. Чад взе да ни се подиграва, че още носим пръстените си от „Цитаделата„, а ние — че той още носи неговия от Принстън. Връзката между нас е здрава, издържала изпитанията на времето, закалена в житейските бури. Докато лежах в болницата, Чад всеки ден минаваше да ме види.