След партито се събрахме на верандата на третия етаж, за да видим как слънцето ще залее пристанището с отблясъци от старо злато. Водите му бяха спокойни, почти неподвижни. Голяма синя чапла прелетя по цялата дължина на „Батъри„ с внушителна тържественост. Айк прегърна Бети, Моли се сгуши в Чад, Найлс придърпа Фрейзър към себе си.
На сутринта Тревър летеше за Сан Франциско към неизвестното си бъдеще. Но такова беше и моето, както и съдбите на децата, които играеха долу на двора. Бяхме преживели яростта на бурите и гнева на сърдития, неумолим Бог. Така е с хората, раждат се голи, беззащитни и уплашени в крехката черупка на своята тленност и плът. Безбрежният Млечен път се е прострял над града, а земните червеи дълбаят още по-навътре в пръстта на избуялите градини — техния сляп свят. Стоях с най-добрите си приятели, преливащ от благоговение пред красотата на Юга.
Късно същия следобед, точно преди залез-слънце, Тревър извика ненадейно и посочи с пръст към река Купър. Стадо делфини следваше товарен кораб. Слънцето ги улови в златистата си мрежа и превърна телата им в етюди от бронз. Делфинът винаги е бил символ на обновление в митологията на крайбрежието. Затова и сега ги приветствахме с радостни викове. Преплуваха пролива и поеха към Атлантическия океан и Гълфстрийма. Един от тях се откъсна от стадото и заплува към нас, толкова близо до стената на дигата, че сякаш чухме дишането му.
Тревър се сети пръв. Каза го на глас и така пребиваването му в Чарлстън приключи с прощалното „Шеба„.
Колкото и дълго да остана увиснала във въздуха, думата все пак се разпадна и чувството за хумор, което винаги е било гранитната основа на нашето приятелство, си каза своето. Тревър пукна балона на смълчаното ни преклонение, който сам беше надул.
— Някой да има плик за повръщане? — попита сухо той. — Не мога да повярвам, че казах нещо толкова блудкаво. Май прекалено дълго се задържах в сладникавия ви Юг.
— Мисля, че беше много мило от твоя страна — каза Найлс. — Харесва ми да си представям, че Шеба, както и Старла, са се превърнали в нещо толкова красиво.
— Моят нежен планинец — подхвърли Фрейзър и се усмихна.
Тревър се закашля.
— Май изпаднах в плиткоумие и носталгия, дори — опазил ме Господ! — в религиозна сантименталност в най-гротескния й вид. Обещавам никога повече да не се оставям на тези елементарни буржоазни инстинкти.
Застанах до него и го прегърнах, а Айк мина от другата му страна. Загледахме се в отдалечаващите се делфини.
— Не беше сантименталност — казах му, без да откъсвам очи от делфините, — по-скоро копнеж по изкуството. — След кратка пауза продължих: — Днес е 16 юни 1990-а. Какво научихме, откакто сме заедно?
— Жаба, кажи го ти — усмихна се Тревър.
Просто е, обърнах се към приятелите си. Проумяхме силата на ненадейните съвпадения и магията на човешките отношения. Всички ние, които сме тук сега, се събрахме съвсем случайно на Блумсдей през лятото на 1969-а. Знаем по-добре от всеки друг огромните, неведоми сили на съдбата и как един-единствен ден може да преобърне живота на хиляди хора. Съдбата може да ги катапултира така, че да заживеят, както изобщо не са предполагали, преди да се сблъскат с този един-единствен безсмъртен ден. Онова, което Тревър се опита да направи, като извика у нас спомена за Шеба, представлява опит за молитва. Но в това няма нищо лошо, защото днес е Блумсдей, а в този ден и идващото след него лято всичко е възможно. Да, това е: всичко може да се случи. Да.