И така, когато Стив ни напусна завинаги, аз се понесох по Голямото течение. Открих, че съм напълно неспособен да изпълнявам удвоените си задължения на едно-единствено дете. Не можех и крачка да направя, без да предизвикам безпомощния гняв на мама заради собствената ми недодяланост и лишеност от всичко, което беше Стивън, както и нейното презрение за това, че не съм рус и атлетичен, че изобщо не съм нейното безценно чарлстънско момче. Никога не ми хрумна, че мама няма право да ме упреква, задето не успях да се превърна в детето, което беше обожавала и загубила. В продължение на години потъвах все по-навътре и по-навътре в собствените си мътни дълбини, докато един ден с голямо учудване установих, че техните обсебени от сенки селения ще ме преследват и стряскат до края на живота ми. На крехкото ми детство му трябваше само още малко лудост, за да поеме стремглаво по наклонената плоскост, затова и изправянето на крака ми костваше толкова много. Винаги усещах до себе си един твърд и непреодолим дух, който ме следеше с поглед от листака на мангровите дървета и непроходимата тропическа джунгла вътре в мен, дух, който изчакваше с търпението на полезно изкопаемо деня, в който отново ще поискам да се върна към себе си, подтикван от яростното си желание да оцелея. В най-ужасните си мигове усещах как нещо живее в най-дълбоката ми същност в пълно усамотение и преданост, нещо, което, стига да му дам знак, ще застане до мен, рамо до рамо, щом реша да изляза на светло и да заживея според собствените си разбирания.
Оказа се, че съм от хората, които съзряват късно — нещо, за което дълбоко съжалявам. Родителите ми страдаха ненужно дълго, докато успея да намеря пътя към мястото си на тяхната трапеза. Ала самият аз бях видял ранните признаци на моето възстановяване много преди тях. Още в най-крехка възраст майка ми беше вдигнала ръце от мен, така че в нейните очи завръщането ми беше нещо, на което не се беше надявала и в най-смелите си мечти. Все пак по време на моята съвсем анонимна и много посредствена гимназиална кариера успях да си проправя път към един силен финал, без майка ми да забележи, че вече не съм предишният безнадежден случай. За себе си бях издигнал непревземаем замък от самота, който в един момент се заех да разруша, без да мисля колко сериозни можеха да бъдат последствията за роднините, нито кой може да пострада и кой не.
Бях на осемнайсет години и нямах нито един приятел на моята възраст. В Чарлстън нямаше нито едно момче, което би ме поканило на купон или уикенд, който да прекараме заедно в семейната му крайбрежна вила.
Реших, че всичко това трябва да се промени. Бях си намислил да стана най-интересният младеж, който някога е живял в Чарлстън, и споделих тайното си намерение с моите родители.
Пред къщата, в замрелия въздух на моите осемнайсет години, се изкачих на магнолията, която се намираше най-близо до река Ашли, с пъргавостта, придобита по време на редовните ми упражнения. От най-високите й клони хвърлих поглед към моя град, ширнал се сред разгорещените жизнени сокове на юни, когато слънцето клонеше към залез и обагряше в алено мантията от перести облаци, струпали се на запад към хоризонта. В обратната посока видях покривите, колоните и фронтоните на моя роден край. Това, което току-що бях обещал на родителите си, го исках много — заради тях и заради мен. Но го исках и заради Чарлстън. Най-искрено желаех да се превърна в достоен гражданин на този пълен с легенди град.
Чарлстън притежава свой собствен пулс и пръстови отпечатъци, свои прословути престъпници, политици и други знаменитости, свои собствени полицейски акции. Това е град със свои механизми и проекти, както и преданост към стила, който се свежда до преклонение пред самата същност на красотата. Усещах как съдбата ми се формира там горе сред листата, високо над града. Подобно на Чарлстън и аз си имах своите улички, които бяха задънени и не водеха наникъде, но големите богаташки къщи сияеха пред очите ми като кристали. Поглеждайки надолу, започнах да изучавам разположението на града, който ми беше разкрил всички съблазнителни примамки и в същото време ме беше научил да гледам с подозрение на всичко показно и фалшиво. Вдигнах очи към небето и за малко не направих едно фатално хвърляне на заровете в опит да предскажа бъдещето си, но се спрях навреме.
Едно момче се спря навреме в град от кехлибарени багри, грейнал сред бляскавата пищност, недостъпна за ангел от по-нисък ранг.
Първа част
1
16 юни 1969 г.
Нищо не става случайно. Научих го по трудния начин много преди да се уверя, че трудният начин е единственият път към истинското, неподправено познание. Още отрано в живота си изпитвах страх от въздействието на странните вести. Макар да си въобразявах, че винаги старателно избирам най-безопасния път, открих, че съм безпомощен да избегна малките коварства на съдбата. Бях стеснително момче, вечно измъчвано от страхове и дълбоко в душата си знаех, че светът рано или късно ще ме спипа. Преди да дойде лятото, след което щях да бъда последна година в гимназията, истинският живот, който винаги съм искал да водя, все още лежеше свит на кълбо и се спотайваше, но беше готов всеки момент да скочи насред горещите дни, които настъпваха в Чарлстън.