На 16 юни 1969 г. се случиха няколко несвързани помежду си събития: открих, че навремето майка ми е била монахиня в римокатолическия орден „Светото сърце; един фургон на транспортната фирма „Атлас„ влезе на заден ход в алеята на еднофамилна къща от деветнайсети век, която се намираше от другата страна на улицата, точно срещу нашата; две сирачета се появиха пред портите на сиропиталището „Свети Юда Тадейски„, което се намира зад катедралата на Брод стрийт; „Нюз енд Куриър„ пък писа за оргия с наркотици, която се беше състояла на Ист Бей стрийт в къщата „Рътлидж-Бенет„. Бях на осемнайсет години и имах репутацията на изоставащ от връстниците си, така че не почувствах тектоничното разместване на пластовете в моя живот, въпреки че съдбата ми вече беше поела по свой собствен път. Щяха да минат много години, преди да науча, че съдбата може да се прокрадне зад гърба ти и да те потупа с окървавените си лапи, а когато се обърнеш в очакване на най-лошото, да откриеш, че тя се е маскирала като самата невинност, предрешена като транспортен фургон, като сиропиталище и едно парти с наркотици на юг от Брод стрийт. Ако тогава знаех какво ми предстои да науча, никога нямаше да изпека сладки за новопристигналото семейство от отсрещната страна на улицата, никога нямаше да кажа и една дума на сирачетата и никога нямаше да отида да се представя на онези двамата, които бяха изключени от гимназията „Портър-Год„, но въпреки това на бърза ръка бяха отново записани в моята собствена гимназия „Пенинсула„.
Но съдбата се приближава с котешки стъпки, неизбежна и кръвожадна. Още в мига на раждането смъртта вече е закодирана в новообразуваните клетки; още когато мама те вдига във въздуха и те подава на татко, а той лекичко гъделичка тумбачето ти, в което един ден ще се образува ракът, поглежда очите ти, където черните букви на меланомата са вече изписани върху очния нерв, погалва гръбчето, където един ден черният дроб ще приюти цирозата, усеща пулса на кръвта, която ще се захароса в диабет, възхищава се на формата на главичката, където мозъкът ще бъде покосен от секирата на удара, заслушва се в тупкащото сърце, което, уморено от страхотиите, униженията и цинизма в живота, ще се пръсне в гърдите ти, ще експлодира и ще отлети… Смъртта живее във всеки от нас и започва своето обратно броене от деня на раждането, после най-нахално се вмъква в последния момент и избира най-доброто за нея време.
В тази юнска сутрин станах в четири и половина, облякох се набързо, метнах се на колелото и пристигнах в североизточния край на езерото Колониъл, където един камион на „Нюз енд Куриър„ стоеше в тъмното и ме чакаше. Започнах да сгъвам огромната купчина вестници, здраво стегнати с ластици, да ги мятам в една от двете обемисти торби, които висяха на рамената ми. След петнайсет минути вече бях готов да поема с колелото за сутрешното разнасяне. Бях много бърз и чевръст в това, което вършех. Три години бях работил като вестникарче. В светлината на фаровете на камиона се загледах в Юджин Хавърфорд, който записваше адресите на новите абонати, както и оплакването, постъпило от един от моите редовни адреси. Беше захапал втората си пура за сутринта, но въпреки това веднага усетих подправения му с бърбън дъх. Въобразяваше си, че димът от пурата прикрива ранното му пиене.
— Здрасти, Лео. Ето го моя изтъкнат приятел и виден чарлстънски джентълмен — каза господин Хавърфорд с глас, по-бавен и от движенията му.
— Здравейте, господин Хавърфорд.
— Имам два нови абонамента за теб. Единият е на Гибс стрийт. Другият на Батъри стрийт. — Подаде ми две квитанции с големи печатни букви. — И едно оплакване — онази откачалка на Легар стрийт твърди, че цяла седмица не е получавала вестника си.
— Лично й го връчвам, господин Хавърфорд. Започнала е да забравя.
— Разрешавам ти да я бутнеш надолу по стълбите. Нямаме друг абонат, който да се е оплаквал от теб, тя е единствената.