— Изглежда ми някак изплашена, май се страхува да живее сама в тази огромна къща — казах му. — Много скоро ще има нужда някой да й помага.
— Ти пък откъде знаеш, виден чарлстънски джентълмен?
— Наблюдавам абонатите си — отвърнах му. — Това е част от работата ми.
— Ние им носим световните вести на крака, нали така?
— Всеки божи ден, сър.
— Твоята надзорничка пак ми се обади — рече той. — Повторих й онова, което винаги съм казвал. Че си най-добрият разносвач, когото някога съм виждал през тези трийсет години служба в компанията. Казах й, че „Нюз енд Куриър„ са големи късметлии, щом имат човек като теб.
— Благодаря ви — казах му аз. — Скоро стажът ми свършва и тя повече няма да ви тормози.
— Твоята майка също не пропуска седмица да позвъни с досадните си въпроси — добави той.
— По всяка вероятност тя ще продължи да ви звъни до края на живота си.
— Не и след това, което й казах вчера. Ти си на осемнайсет години, Лео, и ако питаш мен, вече си мъж. А майка ти е кучка, при това упорита. Не си падам по такива. Но тя ме попита дали си изпълняваш съвестно задълженията. Дословно това бяха думите й. Слушай какво й отговорих: ако някога имам дете, което няма да се случи, бих искал то да прилича изцяло на Лео Кинг. Във всяко едно отношение. Във всяко. Ето това бяха думите ми едно към едно.
— Толкова мило от ваша страна, господин Хавърфорд.
— Лео, престани да бъдеш толкова наивен. Непрекъснато ти го повтарям. Престани да бъдеш толкова искрен и чистосърдечен, защото светът само гледа как да те прецака.
— Вярно, сър. Но моята наивност приключи.
— Така те искам, виден чарлстънски джентълмен!
С изсвирване на гумите даде газ и отпраши в тъмнината, само пурата остана да блещука като светулка в шофьорската му кабина, а пък аз се метнах на колелото и бързо завъртях педалите.
Поех на юг по Рътлидж Авеню и взех да хвърлям по един навит вестник на верандите на всяка къща, с изключение на тази на Бърбидж Елиот, който беше известен със своята стиснатост дори в безкрайно пестеливия Чарлстън. Вземаше вестника назаем от госпожа Уилсън, след като тя го прочетеше по време на закуската си с рохко сварено яйце, едро смлени овесени ядки и чай от лайка. Тя го прехвърляше на скръндзавия си съсед, като го мяташе на задната му веранда.
Можех да хвърлям вестниците и с двете си ръце. Завивайки наляво по Трад стрийт, приличах на амбициозен акробат, който ги мята наляво-надясно, докато лети към река Купър и изгряващото слънце, което вече докосваше утринния прилив в пристанището и танцуваше по палмите и водните дъбове край преливниците. Самата улица запламтя с първите лъчи на утрото. Адвокатът Компсън Гибс ме чакаше на двора и се затича по окосената трева, облечен в летния си костюм, елегантен като швейцарско ножче. Безпогрешно улови „топката„. В дните, когато пасът ми беше съвсем точен, вестникът вече беше във въздуха, докато се обръщаше и поемаше към въображаемия куотърбек. Тази сутрин движенията му бяха безупречни и пасът ми го свари напълно подготвен. Това беше игра, която бе започнала помежду ни съвсем случайно, но продължаваше всеки ден, освен когато отсъстваше от града или пък времето беше прекалено лошо за един издокаран чарлстънски адвокат.
Градините на Чарлстън представляваха мистерии, заградени от обвити в бръшлян стени, над които се носеха специфичните им ухания. Лятото се бе отразило много добре на магнолиите, които и без това цъфтяха по-късно. Минах покрай едно такова старо, тринайсетметрово дърво, което изглеждаше, сякаш стотици бели гълъби са се събрали в клоните му и пеят в любовен екстаз. Обонянието ми се изостри, щом със затоплянето росата взе да се изпарява от листата на чая и жасмина. Изпотих се под мишниците и собствената ми миризма се разнесе по улиците, където кафето вече се вареше в скрити от погледа кухни, а откъм верандите се чуваше шумът от прелистваните вестници, чиито страници пошляпваха меките дървени перила — така шляпа и барбунът, който след радостен скок цопва обратно в голямата лагуна. Завих надясно. Бях влязъл в ритъм, движех се бързо към центъра и тогава изпълних най-дългия си удар за тази сутрин, като метнах вестника чак на третото стъпало на къщата зад Суърд Гейт Хаус. При Рейвънъл Хаус, вече към края на улицата, за пръв път не улучих през тази сутрин на иначе убийствено точни попадения и вестникът тупна сред огромни камелии. Спрях колелото, прескочих вратичката, взех вестника и го занесох пред прага. Малкият тъмен нос на шпаньола Вирджиния се промуши под оградата на съседската къща и тогава метнах вестника в най-отдалечения край на двора; кучето се стрелна към него и само след миг победоносно го постави върху изтривалката на своя господар. За награда й хвърлих малка кучешка бисквитка, която Вирджиния отиде да вземе, но този път бавно и с достойнство.