Когато постъпих на работа преди три години, всичките звезди на съдбата ми се бяха подредили така, че да ме отклонят от правия път. Аз обаче си обещах, че ще се справя както трябва. Ако се случеше да чуя, че някой от клиентите ми е ровил дълго в градината, преди да открие сутрешния си вестник, винаги отивах да му се извиня. Добрият разносвач — това е обучение по навременност, постоянство и точност и именно тях исках да дам на моите абонати. Юджин Хавърфорд не спираше да ми го повтаря през седмицата, в която трябваше да ме въведе в работата.
И ето ме, момче вестникарче, което обикаля града — град, в който красотата те пресреща на всеки ъгъл, възнаграждава те за всяко търпеливо заглеждане в нея, изпълва всяка пора на кожата и ти раздвижва кръвта; тези картини са в състояние да променят пътя, по който е тръгнал целият свят. Град, който оформи архитектурата на моите спомени и сънища, който при всяка нова обиколка по улиците целенасочено и усърдно прибавяше към тях нови корнизи и парапети, нови сводести прозорци, потънали в сутрешен сумрак. Спуснах се по „Саут Батъри„, продължих с бързия си ракетен обстрел от страници, пълни с шокиращи новини, със съобщения за артистични прояви на Кинг стрийт, за гласуването на нови данъци в сенатските комисии на щата, за очаквано пълно слънчево затъмнение през есента и за страхотна разпродажба на дрехи, която приключва тази седмица.
Когато започнах тази работа, животът ми беше в пълен застой, изборът пред мен — нулев, възможностите — ялови. От деня, в който постъпих, бях под наблюдението на Съда за малолетни престъпници в Южна Каролина, на един детски психиатър към болницата „Роупър„, на собствената ми вечно тревожна и прекалено властна майка и на един селяндур и грубиян от Северен Чарлстън на име Юджин Хавърфорд. Гледах на тези вестникарски маршрути като на възможност за изкупление, като на последен шанс да спася детството си, съсипано от собствения ми неуравновесен характер и от една неописуема трагедия. Когато дойде време да понеса своя дял от злините на света, аз бях само на девет години. И трябваше да мине голяма част от съзнателния ми живот на възрастен, преди да си дам сметка, че трагедиите вилнеят напосоки и неизменно те застигат, също като жълт вестник, пълен с реклами за порномагазини и стриптийз програми, метнат в буренясал заден двор. На десет години бях вече остарял и поех по кошмарното течение на живота много преди да ми дойде редът.
На седемнайсет години бях преминал през най-лошото, невредим и все още функциониращ, и се бях сбогувал с приятели в моето състояние, които останаха по бездушните заведения за психичноболни с очи, помътнели от млечнобял безименен гняв. Обичах да съзерцавам отблизо разтрепераните лица на безнадеждността и да ги държа в ръце по време на халюцинациите, които не им даваха покой. Но докато живеех сред тях, открих, че не съм един от тях; въпреки това те ме намразиха, като видяха, че успях да възвърна равновесието си, макар и много години след като открих скъпия си по-голям брат с прерязани вени, мъртъв, а отвореният бръснач на татко да лежи върху плочките в банята. Писъците ми накараха един съсед да се втурне в къщата ни през прозореца на първия етаж и да ме открие как, изпаднал в истерия, се опитвам да издърпам безжизненото тяло на брат ми от ваната.
През онази нощ за мен приключи ведрото и безметежно детство. Когато родителите ми се върнаха от театъра на Док стрийт, тялото на брат ми Стив лежеше, застинало в неестествен покой, в градската морга. В полицията се опитваха да ме успокоят, за да ме разпитат. Един доктор ми би инжекция, след което започна моят живот сред хапчета, спринцовки, психиатрични тестове, психиатри, терапевти и свещеници. Този период, в това съм убеден и до днес, съсипа живота и на родителите ми.
Като завих с колелото си по Мийтинг стрийт, слънцето беше вече достатъчно високо на хоризонта, за да изключа фаровете. „Мийтинг„ беше широка самонадеяна улица с големи къщи от двете страни, показна и празнична в град, в който повечето улици бяха такива. Тук поех на зигзаг от врата на врата, прицелвах се точно във външните врати — тежки и луксозни, достойни за кралски резиденции. Уличното движение беше още слабо и ако запазех темпото си, щях да обслужа цялата улица чак до ъгъла с „Брод„ след пет, най-много седем минути. Завих надясно по Брод стрийт, метнах вестници в десетина адвокатски кантори, понякога по три вестника на един адрес, понякога по четири, а пред „Дарси, Рътлидж & Синклер„ — шест, тъй като това беше най-голямата адвокатска къща в града. На югоизточния ъгъл на „Чърч„ и „Брод„ ме чакаха още няколко купчини. Спрях да презаредя, без да губя темпо, като в същото време забелязах увеличения поток от адвокати, тръгнали пеш към любимите си закусвални и кафенета. Улицата замириса на кафе и пържен бекон, а лекият ветрец откъм пристанището напомни за шамандури и кораби, заливани от хода на приливите и на годините; събудените чайки литнаха подир първия товарен кораб, поел курс към Атлантика, а камбаните на „Свети Михаил„ отвърнаха със звъна си на жалните им получовешки крясъци. Много чевръсто натоварих последните сто броя вестници за моя маршрут и профучах по Чърч стрийт с ексцентрично разперени ръце — сутрешният танц на всички вестникарчета.