Криволичейки по малките улички и алеи на юг от Брод стрийт, най-накрая стигнах до станцията на бреговата охрана и спрях да си почина за минута-две. Въпреки че можех да мина този маршрут със завързани очи, много се гордеех с това, че стигах до определени ъгли по едно и също време. Винаги поглеждах часовника си да видя как се движа, задъхан от усилието и приятната болка, която усещах в мускулите на бедрата и ръцете. Отново пришпорих колелото и прелетях край блещукащите води на река Ашли, която течеше от дясната ми страна. Тя беше толкова близо до къщата ни, че през бурни нощи чувах как се блъска в стената на вълнолома. Ашли е била нещо като спортно игрище за баща ми като малък, нейният мирис е бил вдишан от майка ми, когато за пръв път отворила прозореца след дългите мъки при раждането на брат ми и на мен. Сладководната река дава на хората вода за пиене и свежест, ала солената ги връща към първичните неща, към приливите и луната, към рибата, която бърза да хвърли хайвера си, към любовта и езика, който се усеща в ритъма на надигащите се приливи, към ръцете на едно вестникарче, изцапани с печатарско мастило, според което и Бог не би могъл да сътвори по-хубава река от Ашли.
Тогава започвах последния спринт от маршрута си, мятах вестниците наляво-надясно със замах, увереност и ентусиазъм към по-новите къщи, построени на мястото на пресушените солени блата, след което отново завивах на изток. Заобикалях градините на „Уайт Пойнт„ и поемах на север, където в далечината пред мен се откриваше гледка към Форт Съмтър, проснал се като голяма морска костенурка насред чарлстънското пристанище. От тук бе започнала Гражданската война. Сред абонатите ми бяха истински богаташките къщи на Ист Бей стрийт, после в Рейнбоу Роу, след което тръгвах по „Брод„, където ме чакаха и двете страни на улицата, промушвах се сред засиления трафик, сред адвокати, преуспяващи младоци и стари лъвове; покрай фирмата за недвижимо имущество „Райли„, после пътническото бюро, после десет броя за кметството, а последния вестник за сутринта запращах с все сила към външната врата на магазина за мъжка мода на Хенри Бърлин.
След като и последният вестник тупна върху изтривалката на Хенри Бърлин, Чарлстън вече не беше мой. Отстъпих собственическите си права на другите ранобудни граждани, които бяха с по-големи претенции от мен — едно момче, което обичаше да е на тъмно.
През моите три години в гимназията бях станал позната, дори популярна гледка по ранните сутрешни улици на юг от Брод стрийт. След време хората ми казваха, че сверявали часовниците си с мен, когато съм минавал пред къщите им на развиделяване. Всички те знаеха за смъртта на брат ми, за последвалото нервно разстройство и моето изчезване и всички по-късно ми обясняваха как все питали за мен по време на дългото ми боледуване. Като правех месечните си обиколки за записване на нови абонати, по-възрастните много се радваха, че се явявам пред тях със спортно сако, бяла риза и лъснати до блясък обувки. Ако не на скованите ми обноски, възхищаваха се на вежливостта ми, на нечленоразделните ми опити да подхвана разговор, както и на факта, че винаги носех по нещичко на онези семейства, които имаха котки и кучета; освен това помнех имената им. Винаги се интересувах и как са децата им. На този първоначален етап приемаха болезнената ми стеснителност като визитна картичка, но повечето семейства твърдяха, че колкото повече съм свиквал с тях, толкова по-уверен съм ставал. Много им харесваше, че когато валеше, ставах един час по-рано, за да имам време собственоръчно да оставя вестниците им в сухата част на верандите, която иначе не бях сигурен, че ще мога да улуча при хвърлянето. По-късно всички ме уверяваха колко били сигурни, че много скоро ще се превърна в мил и очарователен младеж.
Но на 16 юни 1969 г., докато карах колелото си по двете кратки преки между магазина на Хенри Бърлин и катедралата „Свети Йоан Кръстител„, възприемах себе си единствено като роден неудачник, който на осемнайсет години още не е бил на нито една среща с момиче, не е танцувал никога с момиче, не е имал най-добър приятел, никога не е получавал отлична бележка и никога не би могъл да прочисти съзнанието си от спомена за онзи миг, когато е открил своя прекрасен, единствен по рода си брат да плува в собствената си кръв. През цялото време след този неизличим ден нито майка ми, нито баща ми, нито който и да било психиатър или социален работник, свещеник или монахиня, роднина или семеен приятел бяха в състояние да ми покажат пътя към едно нормално и смислено съществуване, тъй като в паспорта на живота ми стоеше една чудовищно жестока входна виза. По време на опелото на погребението на брат ми се заключих в една от кабинките на мъжката тоалетна и плаках дълго и неудържимо. Скрих се, защото неутешимата природа на моята мъка ми изглеждаше егоистична на фона на напълно съсипаните ми родители.