От този момент нататък само чаках земята да се отвори и да ме погълне. По пътя след себе си оставях единствено тъга, а когато лудостта щурмуваше крепостните стени на моето юношество с неуморимите си легиони, прицелили се в най-уязвимите части на и без това крехката ми психика, едва я удържах на една ръка разстояние. Цели три години живях в страната на отровните пепелянки. Всеки мой сън съдържаше змии, които ме дебнеха — усойници, навити на кълбо в корена на кипарис, коралова змия, скрита в кух дънер, медноглава змия, съвсем невидима на фона на яркия килим от есенни листа, както и източната гърмяща змия със смъртоносното си дрънчене, досущ като някой самотен музикант, който пише скверното либрето на моето нещастие, на моята ярост, на моята безпомощна мъка. Докторите го наричат нервно разстройство — термин, който намирам за съвсем коректен. Разпаднах се. После, с помощта на добри хора, отново се събрах. Змиите забелязаха завръщащото се у мен здраве и ми го показаха, като мълчаливо се оттеглиха от сънищата ми. След това никога повече не изпитвах страх от змии, което означава, че дори и те бяха изиграли положителна роля в моето възстановяване. Защото преди ужасно се страхувах от тях, от зиналата им паст, извитите зъби и отровата, но нощем именно те държаха лицето на брат ми настрана от мен и само сутрин се събуждах, за да го усетя отново в душата си. Когато обръщам поглед назад, разбирам, че голямата ми трагедия е в това, че не мога да извикам пред взора си онзи Стив с атлетичното тяло и пленителната красота. Откакто умря и аз пръв го открих, непрекъснато се мъча да издърпам моя брат от онази ужасна, пълна с кръв вана.
Паркирах колелото си на стойката пред началното училище и изтичах до задния вход на катедралата, както правех всяка сутрин — входа, който знаеха всички вътрешни хора, от епископа, свещениците и монахините до момчетата иподякони. Отидох до стаята, където монсеньор Максуел Садлър довършваше преобличането си в пищни одежди за лятната утринна служба. Монсеньор Макс винаги е представлявал неизменно присъствие в моята семейна драма много преди да се родя: бил е преподавател на моите родители, когато през 1938 г. завършили гимназията „Бишоп Айрланд„. Той ги беше бракосъчетал, беше кръстил Стив и мен, беше поставил хостията върху езика ми по време на първото ми причастие.
Когато Стив умря, монсеньорът почти стана част от мебелите в къщата ни — като креслото на мама. Когато епископът на Чарлстън отказа да погребе Стив в осветена земя, монсеньор Макс (тогава все още отец Макс) успя да се пребори с непроходимата и недостъпна църковна бюрокрация и да издейства разрешение тялото на Стив да бъде изровено от градското гробище западно от Ашли и да бъде отново погребано в осветената земя на църквата „Дева Мария„, където лежаха роднините на мама.
В онези дни бях източник на непрестанни тревоги. Бях се отрекъл от католическата вяра в пристъп на титаничен ученически гняв и категорично отказвах да почитам моя Бог или да се числя към която и да било църква, защото Католическата църква беше отхвърлила тялото на брат ми. След което прекрачих в света на детските психиатрии, на заведенията за душевноболни с вечен недостиг на персонал и прозяващи се лекари, а родителите ми се мъчеха да изправят на крака сломеното си дете, единственото, което им беше останало, след като любимият им син ги беше напуснал. Монсеньор Макс не ни изостави дори в най-черните дни и тогава ми каза, че Църквата е търпелива и винаги ще очаква моето завръщане. Тя наистина беше, както и той.
Загледах се в монсеньор Макс, който сресваше косата си, като старателно гледаше да приглади онази чупка отляво. Зърна ме в огледалото и рече:
— Лео, момчето, което щеше да ми помага, се обади, че е болно. Обличай сутана и стихара. Майка ти и баща ти са вече тук. Нали знаеш, че днес е специален ден за майка ти, Блумсдей.
Сред всички съставни елементи на моето детство, които звучаха фалшиво, бе и този, че аз бях единственото момче в Американския юг, чиято майка носеше титлата доктор, тъй като беше написала една съвършено нечетивна дисертация върху религиозния символизъм в също толкова нечетивния роман на Джеймс Джойс „Одисей„, който според мен беше най-лошата книга, писана някога от някого. Шестнайсети юни беше онзи безкраен ден, в който Леополд Блум обикаля нервно града, отбива се в кръчми, общува с курви и най-накрая се прибира при разюзданата си жена Моли, чийто финален монолог продължава шест хиляди страници, или поне така ти се струва. Та тази моя майка ме беше принудила да прочета книгата още в десети клас. Откачалките на тема Джойс, такива като майка ми, смятаха 16 юни за свещен, митичен ден в грегорианския календар. Тя беше настръхнала от неконтролируем гняв, когато хвърлих книгата през прозореца. Това стана след шест мъчителни месеца на досадно четене.