Докато седях във влака-стрела към Токио и разсеяно плъзгах поглед по пробягващите покрай мен гледки, мислех за себе си. Питах се какво става с мен. Взирах се в ръцете си на коленете, в отражението си в прозореца. Що за човек съм, по дяволите? За пръв път в живота си се ненавиждах — при това с люта ненавист. Как можах да постъпя така? Защо? Ясно беше защо. Ако можех да върна времето назад, пак бих сторил същото. Дори да се наложеше пак да излъжа Идзуми, все едно — щях да спя с братовчедка й. Бих спал с нея, колкото и мъчително да го преживяваше Идзуми. Съзнавах, че е мъчително. Но такава бе истината.
Бях постъпил жестоко не само с Идзуми — нанесъл бях и на себе си рана, макар тогава да не знаех колко дълбока е тя. Трябваше да извлека много поуки от тази история, но когато след няколко години се върнах мислено към нея, си изясних един-единствен, безспорен факт. Разбрах, че съм човек, способен на злосторничество. Никога не се опитвах съзнателно да навредя на някого, но когато необходимостта го изискваше, можех да бъда себичен, дори жесток, въпреки добрите си намерения. Бях от хората, способни под благовиден предлог да нанесат ужасни, незарастващи рани дори на онези, които са им скъпи.
След като постъпих в университета и се преместих в друг град, аз отново се опитах да намеря себе си, да започна нов живот. Надявах се, че така ще поправя допуснатите грешки. Отначало ми се струваше, че ще се получи, но каквото и да правех, където и да отидех, винаги си оставах същия. Повтарях едни и същи грешки, наранявах други хора, а и себе си.
Когато прехвърлих двайсет години, изведнъж си помислих следното: „Нима от мен няма да излезе нищо? Нима съм пропуснал завинаги възможността да стана свестен човек? Грешките, които правех, са може би част от моята същност, може би са заложени в гените ми“. От тези мисли ми става много тежко.
5
Нямам какво толкова да кажа за четирите години в университета.
В първи курс участвах в няколко студентски демонстрации, дори се бих с полицията. Стачкувах, когато имаше стачки, присъствах на политическите събрания, запознах се с интересни хора. Но политиката не ми беше по сърце. Винаги когато крачех заедно с другите демонстранти, хванати за ръце, се чувствах не на място. Хвърлях камъни по полицаите и си казвах: „Не, това не може да съм аз“. Това ли исках наистина? Стадното чувство не ме завладяваше. Духът на уличното насилие, категоричните лозунги постепенно губеха привлекателността си и аз започнах да си спомням с носталгия дните, прекарани с Идзуми. Но миналото не можеше да се върне. Вече се бях простил с него.
От друга страна, не ми беше и интересно онова, което изучавах. Повечето лекции бяха пълна скука. Почти не ги посещавах — гледах да поработвам тук-там, за да се издържам. Благодарение само на късмета си успях да издържа четири години в университета и да завърша. В трети курс си намерих приятелка, живяхме заедно половин година и после скъсахме. Нямах и смътна представа какво все пак искам от живота.
По едно време забелязах, че сезонът на политиката е отминал. Подобно на флаг, увиснал на пилона в безветрен ден, гигантските вълни, люшкали обществото, бяха утихнали и погълнати от едно безцветно, досадно, прозаично съществуване.
След като се дипломирах, един приятел ми помогна да си намеря работа като редактор в издателство за учебници. Подстригах се късо, лъснах си обувките и си купих костюм. Издателството не беше кой знае какво, но през тази година нямаше много работа за специалисти по литература. С моя успех от следването и при липсата на връзки трябваше да съм доволен от предложената ми работа.
Както и очаквах, тя скоро ми дотегна. Самото място не беше лошо, но редактирането на учебници не ми доставяше никакво удоволствие. Половин година работех неуморно, като се надявах да свикна. Когато човек отдава всичките си сили, все ще постигне някакъв резултат. Но накрая се предадох — както и да го усуквах, тази работа просто не беше за мен. Напълно се отчаях. Имах чувството, че животът ми е свършил. Така ли щях и занапред да седя по цял ден над тези скучни учебници, а месеците да се изнизват един след друг? До пенсия имах още цели трийсет и три години — чети коректурите, брой редовете, проверявай правописа. Щях да се оженя за някое порядъчно момиче, да ни се родят деца. Щях да чакам премиите, които се даваха два пъти годишно — единствената радост в еднообразното съществуване. Спомнях си какво ми бе казала Идзуми веднъж: „От теб ще излезе забележителен човек, когато пораснеш. Знам го. Ти си чудесно момче“. С болка и срам си спомнях тези думи. Ех, Идзуми… В мен няма нищо забележително. Сега вече знаеш това. Какво да се прави? Всички грешим.