Вършех като робот ежедневната си работа в издателството и прекарвах свободното си време в четене или слушане на музика. Стигнах до извода, че трудът е само едно досадно задължение и реших, след като го изпълня, да използвам останалото време за себе си, да се забавлявам. Не ходех с другите сътрудници да се черпя след работа. Не защото бях саможивец. Просто не исках да завързвам лични отношения с колегите си извън работното място. Смятах, че свободното ми време си е само мое.
Така неусетно изтекоха четири-пет години. През това време смених няколко „приятелки“, но с нито една нямах продължителна връзка. Срещах се с някоя месец-два и после започвах да си мисля: „Не, не е това, което търся“. В тези жени не можех да открия нещото, което очакваше само мен. Спах с някои от тях, но без особени чувства. Смятам това време за третия етап от живота си — дванайсетте години от постъпването в университета до деня, в който станах на трийсет. Години на разочарование, самота и мълчание. Студени години, през които чувствата ми умираха в мен.
Затварях се все повече в себе си. Винаги бях сам — когато се хранех или разхождах, когато ходех в плувния басейн, на концерти или на кино. Но не умрях от самота и мъка. Често мислех за Шимамото и за Идзуми, питах се къде ли са те сега, с какво ли се занимават? Навярно са се омъжили. Може би вече имат деца. Много исках да се видим, да си поговорим дори за час. Да им разкажа всичко за себе си и да бъда докрай откровен. Часове наред си блъсках ума над въпроса как да се сдобря с Идзуми или как да се срещна отново с Шимамото. Мислех си колко хубаво би било, но не предприемах нищо, за да осъществя тази своя мечта. Двете си бяха отишли завинаги от живота ми. Стрелките на часовника се движат само в една посока. Започнах да си говоря сам, нощем посягах все по-често към бутилката. Не ме напускаше мисълта, че никога няма да се оженя.
Две години след като започнах работа в издателството, се срещнах с едно куцо момиче. Запозна ни един младеж, мой колега. Замъкна ме на среща с гаджето си, като каза, че тя ще дойде със своя приятелка.
— Леко накуцва с единия крак — смутено промърмори той. — Но пък е много мила и с невероятен характер. Ще ти хареса. Недъгът й почти не се забелязва. Просто леко си влачи крака.
— Добре де, ще дойда. Какво като накуцва — отвърнах.
Честно казано, ако той не беше споменал за накуцването й, нямаше да отида. Тези срещи по двойки страшно ми бяха омръзнали. Отиваш и не знаеш каква гъска ще ти пробутат и този път. Но като чух, че накуцва, някак не можах да откажа.
Недъгът й почти не се забелязва. Просто леко си влачи крака.
Момичето и приятелката на моя колега дружаха отдавна. Май бяха съученички в гимназията. Моята не беше висока, но беше симпатична, дори бих казал красива, но с особена красота, която не бие на очи. Приличаше ми на зверче, скрило се вдън горите, което рядко показва муцунката си. В един неделен ден четиримата гледахме кино, после отидохме да обядваме. Тя мълча почти през цялото време, въпреки старанието ми да я предразположа. Само се усмихваше. Накрая се отделихме от другата двойка. Аз и новата ми позната отидохме на разходка в парка Хибия и пихме там кафе. За разлика от Шимамото тя влачеше десния си крак, при това по-иначе. Шимамото леко извиваше ходилото си, а това момиче извърташе настрани предната част на обувката и я тътреше право напред. Все пак походките им много си приличаха.
Тя бе с червен пуловер с висока яка, джинси и обикновени, груби туристически обувки. Не се беше гримирала, косата й бе вързана на конска опашка. Беше студентка в четвърти курс, но изглеждаше по-млада. Не можех да разбера защо непрекъснато мълчи. Дали защото бе мълчалива по природа, или се притесняваше при срещи с непознати. Може би просто нямаше какво да каже. Така или иначе, разговорът ни не вършеше. Доста се поизпотих, докато изкопча от нея, че учи фармакология в частен университет.
— Фармакология, така ли? Интересно ли ти е? — попитах. Бяхме седнали в кафенето в парка.
Тя се изчерви.
— Аха — казах. — И мен редактирането на учебници не ме вълнува особено. В света е пълно с отегчителни неща. Не го вземай присърце.
Тя се позамисли и накрая отвори уста:
— Не ми е много интересно. Но родителите ми имат аптека.
— Разкажи ми нещо за лекарствата. Нищо не разбирам от тях. През последните шест години не съм изпил и една таблетка.