— Значи си много здрав.
— Дори махмурлук не ме лови. Но като дете непрекъснато боледувах. Все ме тъпчеха с лекарства. Родителите ми трепереха над скъпоценното ми здраве. Нали съм им единствен син.
Тя кимна и се вторачи в чашката си с кафето. Дълго мълча. Накрая каза:
— Фармакологията наистина не е особено интересна специалност. Има хиляди други неща, които са по-забавни от това да зубриш съставките на разни лекарства. В нея няма романтика като в астрономията например, нито драматизъм, като в лекуването на хора… Но има нещо земно и ми е някак близка…
— Разбирам — казах. Значи умеела да говори. Просто по-бавно от другите подбира думите си.
— Имаш ли брат или сестра? — попитах аз.
— Да. Двама по-големи братя. Единият вече е женен.
— Значи учиш фармакология, а после ще работиш в аптеката на родителите си, така ли?
Тя пак се изчерви и дълго не отговори.
— Не знам. Братята ми си имат професии, така че някой ден може би аз ще поема аптеката. Още не сме решили. Баща ми казва да не се насилвам, ако тази работа не ме влече. Той ще работи, докато може, а после ще продаде аптеката.
Кимнах в очакване да продължи.
— Все пак си мисля, че може би ще остана в аптеката. С този крак ще ми е трудно да си намеря друга работа.
Прекарахме заедно следобеда. Тя правеше дълги паузи, аз търпеливо я чаках да продължи. При всеки мой въпрос страните й поруменяваха. Но с нея не ми беше скучно, не се чувствах неловко. Дори бих казал, че разговорът беше приятен — нещо, което по онова време не ми се случваше често. След срещата ни в кафенето ме обзе носталгия. Започна да ми се струва, че отдавна познавам това момиче.
Не че бях очарован от нея. Беше мила и с нея ми бе хубаво. Симпатична, с добър характер, както я бе описал колегата ми. Но ако сложех настрана всичко това и се запитах има ли в нея нещо, от което сърцето ми да се разтупти силно, отговорът щеше да е отрицателен.
Да, у нея го нямаше, но не и у Шимамото. Седях и слушах момичето и не преставах да си мисля за Шимамото. Знаех, че не е редно, но нищо не можех да направя. Толкова години бяха минали, а при мисълта за нея ме обземаше такова трескаво вълнение, че някъде в гърдите ми сякаш се отваряше тайна вратичка. Ала докато крачех в парк Хибия с тази мила, накуцваща девойка, не чувствах същото, а само известна симпатия и кротка нежност.
Домът й, където беше и аптеката, бе в Кобината2. Върнахме се с автобус. Седяхме рамо до рамо. По време на пътуването тя не промълви нито дума.
След няколко дена колегата се отби при мен и каза, че тя като че ли много ме харесала.
— Защо през следващите почивни дни не отидем някъде четиримата? — предложи той.
Измислих някакво извинение и отказах. Не защото не исках да я виждам повече. Всъщност нямах нищо против да се срещнем пак и да си продължим разговора. При други обстоятелства можехме да станем добри приятели. Но се случи така, че се запознахме на двойна среща, а главната цел на подобни срещи е да си намериш партньор. Ако след това пак се видехме, значи в известен смисъл поемахме определена отговорност. Никак не ми се искаше да я наранявам. Затова не ми оставаше друго, освен да откажа.
Никога повече не я видях.
6
Няколко години по-късно имах още една много странна среща и отново с накуцваща жена. Този случай беше толкова невероятен, че и досега не мога да си го обясня. Тогава бях на двайсет и осем години.
Намирах се в Шибуя3, вървях сам сред множеството, обзето от новогодишно оживление, когато забелязах една жена, която влачеше крака си досущ като Шимамото. Беше с дълго червено палто и с черна лачена чанта под мишница. На лявата си китка носеше сребърен часовник-гривна. „Все скъпи вещи“, помислих си. Вървях от другата страна на улицата, но щом я зърнах, побързах да премина отсреща и тръгнах след нея. Проправях си с мъка път през гъстата навалица, недоумявайки откъде са се взели тук толкова много хора. Жената не можеше да върви бързо заради крака си и скоро я настигнах. Походката й бе като на Шимамото — влачеше досущ като нея левия си крак и леко го кривеше. Не можех да откъсна поглед от краката в чорапи и от елегантните извивки, които те описваха. „Такава елегантност се постига след дълги години упорити тренировки“, помислих си.
Дълго я следвах от разстояние. Не бе лесно да вървя в крак с нея, тоест да не се движа с темпото на човешкия поток около нас. Често спирах за малко пред витрините или се правех, че ровя из джобовете си. Тя бе с черни кожени ръкавици и носеше червен плик от супермаркет. Въпреки мрачния зимен ден носеше големи слънчеви очила. Отзад виждах само красивите й, идеално сресани коси, които стигаха до раменете, а върховете им бяха изящно завити навън, и гърба й, скрит под мекото топло палто. Разбира се, исках час по-скоро да разбера дали това е Шимамото. Нямаше да ми е трудно — достатъчно бе да мина пред нея и да погледна лицето й. Но ако беше Шимамото, какво щях да й кажа и как трябваше да постъпя? Може би вече ме беше забравила. Трябваше ми време, за да обмисля добре всичко. И за да се проясни разсъдъкът ми, няколко пъти си поех дълбоко дъх.