Дълго вървях подире й, като гледах да не я настигна. Тя нито веднъж не спря, не се обърна и почти не се оглеждаше настрани. Сякаш трябваше да отиде някъде и бе решила да стигне там колкото се може по-скоро. Вървеше с вдигната глава и изправен гръб, досущ като Шимамото. Ако човек я гледаше от кръста нагоре, в никакъв случай не би се досетил, че накуцва. Просто вървеше по-бавно от другите. Колкото по-дълго я наблюдавах, толкова повече ми заприличваше на Шимамото. Ако не беше самата тя, значи беше нейна двойничка.
Жената премина през тълпата пред гара Шибуя и се отправи в посока към Аояма. Пътят стана стръмен и тя още повече забави крачка. Вече беше изминала доста голямо разстояние. Запитах се защо ли не е взела такси. Такова продължително вървене би било уморително дори за човек със здрави крака. Но тя не преставаше да крачи напред, влачейки крак, а пък аз продължавах да я следвам на дискретно разстояние. Все така не спираше, не се оглеждаше, нито една витрина не привлече вниманието й. Няколко пъти прехвърли плика и чантичката от едната в другата си ръка и продължи пътя си.
Накрая непознатата свърна от претъпканата с народ главна улица в някаква пресечка. Изглежда, добре познаваше района. На няколко крачки от оживената търговска улица започваше тих жилищен квартал. Хората понамаляха и трябваше да съм още по-внимателен, за да не забележи, че вървя по петите й.
Следвах я около четирийсет минути по страничната уличка, после свихме зад няколко завоя и отново се намерихме на оживения „Аояма-дори“4. Но този път тя не се сля с потока от пешеходци, а без всякакво колебание, сякаш решила всичко предварително, се отправи към неголямо кафене. Повъртях се десетина минути наоколо и влязох след нея.
Потърсих я с поглед. Тя седеше с гръб към вратата. Не си бе свалила връхната дреха, макар че вътре беше задушно. Нямаше как да не забележа шикозното й червено палто. Седнах на най-отдалечената от входа маса и поръчах кафе. Взех един вестник, който лежеше там, и се престорих, че чета. На масата пред жената имаше чашка с кафе, но докато я наблюдавах скришом, тя дори не я докосна. Само веднъж извади цигара от чантичката си и я запали със златна запалка, а през останалото време просто седеше и гледаше през прозореца. Като че ли си почиваше или се беше замислила за нещо важно. Отпивах от кафето и отново и отново препрочитах една и съща статия.
Вече беше минало доста време, когато непознатата неочаквано стана и тръгна право към мен. Беше много внезапно. Сърцето ми сякаш спря да бие. Но тя мина покрай моята маса и се отправи към телефона. Пусна няколко монети и набра номер.
Телефонът не беше далеч от мястото ми, но от шумните разговори наоколо и коледните песни, гърмящи от тонколоните, не можах да разбера какво говори. Тя се задържа дълго там. Недокоснатото й кафе изстиваше на масата, а слънчевите очила закриваха половината й лице. Когато се връщаше обратно, видях лицето й, но така и не разбрах дали е Шимамото. Беше силно гримирана. Веждите й бяха изписани с молив, а тънките й, очертани с ярко червило, устни бяха стиснати плътно. В лице като че имаше смътна прилика с момичето, което познавах някога, но ако някой ми кажеше, че това не е тя, бих му повярвал. Все пак, когато видях Шимамото за последен път и двамата бяхме дванайсетгодишни, а оттогава бяха минали повече от петнайсет години. Сигурен бях само в едно: пред мен бе една много привлекателна, облечена в скъпи дрехи жена, на не повече от трийсет години. И накуцваща.
Бях плувнал в пот. Ризата ми лепнеше. Свалих си палтото и поръчах още едно кафе. Какъв вятър ме беше довял тук? Бях изгубил ръкавиците си и отидох в Шибуя да си купя нови. Но щом зърнах тази жена, се втурнах след нея като смахнат. Какво пречеше да се приближа и да попитам открито: „Извинете, вие случайно не се ли казвате Шимамото?“ И всичко щеше да се изясни. Но вместо това се бях помъкнал подире й. Бях пропуснал момента, а сега вече беше късно да я питам.