Когато станах на трийсет и шест, купих неголяма къща в Хаконе5 и червен джип „Чероки“ за Юкико, за да пазарува и да извежда децата. Баровете носеха такава добра печалба, че лесно бих могъл да отворя и трети, но това не влизаше в плановете ми. Допълнителното разширяване на бизнеса щеше само да ме изнури и нямаше да смогвам да следя за всичко. Посвещавах достатъчно време на работата си. Поговорих с тъста ми и той ме посъветва да влагам свободните пари в акции и недвижими имоти. Това не отнемаше много време и усилия. За съжаление не разбирах нищо от инвестиции. Казах му го, а той рече:
— Остави на мен. Ако постъпваш както ти казвам, всичко ще е наред. Има си майсторлък тази работа.
Вслушах се в съвета му и вложих парите. И наистина, след известно време си докарах доста добра печалба.
— Е, убеди ли се? — попита ме тъстът ми. — И на инвестирането човек трябва да му знае цаката. Би могло да работиш сто години в някоя фирма и никога да не спечелиш толкова много. За да успееш, трябва да имаш късмет и мозък. Но не само това. Капитал също е нужен. Нямаш ли достатъчно капитал, ръцете ти са вързани. Най-важното обаче е да му знаеш цаката. Не я ли знаеш, дори всичко останало да е налице, работата няма да потръгне.
— Да, разбрах — отвърнах аз. Знаех какво имаше предвид. „Цаката“, за която говореше, беше изобретената от него сложна, надеждна система за влагане на пари и получаване на високи доходи, в основата на която бе гъста мрежа от контакти, чиято цел бе събирането на важна информация. Той маневрираше умело между законите и данъците. Попаднали в ръцете му, парите се преобразяваха и започваха да се увеличават неудържимо.
Ако не беше бащата на Юкико, все още щях да редактирам учебници, да живея в скромна гарсониера в Нишиогикубо6, да карам тойота „Корона“, купена на старо и с повреден климатик. Не бях пропуснал своя шанс. Бях се превърнал бързо в собственик на два бара в една от най-престижните части на града, за мен работеха повече от трийсет души и получавах такива доходи, за каквито дори не си бях мечтал. Бизнесът беше толкова успешен, че дори счетоводителят ми бе впечатлен. Баровете имаха забележителна репутация. Не че по света няма и други хора, способни да постигнат същото. Без капитала на тъста ми и неговата „цака“, нищо нямаше да се получи.
Но тези мисли не ме успокояваха. Струваше ми се, че съм постигнал всичко нечестно, по лесния начин, за сметка на други хора. Все пак бях от поколението, което в края на шейсетте и началото на седемдесетте беше повдигнало вълната на радикалното студентско движение. Моето поколение първо изрази своя гневен протест против логиката на късния капитализъм, погълнала малкото останали следвоенни идеали. В преломен момент страната беше сякаш обхваната от силна треска. Но светът, в който живеех сега, почиваше именно на тази изтънчена капиталистическа логика. Тя беше погълнала и мен и ето че, докато чаках пред светофара на „Аояма-дори“, седнал зад волана на своето БМВ, и слушах с наслада „Зимно пътуване“ на Шуберт, си мислех: „Аз живея нечий друг живот, не своя собствен. Сякаш някой ми е приготвил предварително всичко, предопределил е живота ми. Каква част от мен е истинското ми «аз»? Къде е границата, отвъд която преставам да бъда себе си? Тези ръце, които въртят кормилото… Колко процента от тях са моите ръце? А всичко, което ме обкръжава, доколко е реално?“ Колкото повече мислех за това, толкова по-малко разбирах.
Но не бях нещастен, от нищо не се оплаквах. Юкико беше добра и нежна жена и аз я обичах. След ражданията тя малко напълня и сериозно се увлече по разни диети и упражнения. Но за мен си остана все така мила и красива както преди. Обичах да бъда с нея, да се любя с нея. Нещо у нея ме успокояваше. И, разбира се, за нищо на света не бих се върнал към онова унило, самотно съществуване, което водех през двайсетте си години. Не, моето място бе там, където ме обичаха и ценяха. И където можех да обичам жена си и дъщерите си и да се грижа за тях. Всичко това беше съвършено ново за мен, като неочаквано откритие.
Всяка сутрин закарвах по-голямата си дъщеря до нейната частна детска градина. По пътя пеехме детски песнички, пригласяйки на радиокасетофона. После се връщах вкъщи, за да си поиграя с по-малката. След това тръгвах към малкия си офис, който бях наел наблизо. През лятото прекарвахме почивните дни в Хаконе, на вилата. Гледахме фойерверките, возехме се в лодка по езерото, разхождахме се по хълмовете.