Докато жена ми беше бременна, имах няколко мимолетни увлечения, но нищо сериозно. С никоя жена не спах повече от веднъж или два пъти. Е, най-много три. Изобщо не смятах, че изневерявам на съпругата си. Просто имах желание да спя с някого и моите партньорки навярно искаха същото. Избирах ги много внимателно и гледах да избягвам компрометиращите ситуации. Може би спях с тях, за да проверя нещо, да се убедя в нещо. Опитвах се разбера какво бих могъл да намеря у тези жени и какво те намират у мен.
Скоро след раждането на първата ми дъщеря, получих телеграма. Тя бе пристигнала при моите родители и после те ми я препратиха. Беше известие за погребение — починала бе някаква жена на трийсет и шест години. В телеграмата се упоменаваше името й, но то не ми говореше нищо. Известието бе от Нагоя, но аз не познавах никого там. След като помислих, обаче разбрах коя е жената: това беше братовчедката на Идзуми, която живееше в Киото. Съвсем бях забравил името й. Оказа се, че родителите й живеят в Нагоя.
Лесно се досетих, че Идзуми ми е изпратила телеграмата. Нямаше кой друг да е. Но защо? Отначало не можах да разбера, но след като я прочетох няколко пъти, усетих, че от това късче хартия повява смразяващ хлад. Идзуми нищо не бе забравила и нищо не бе простила. И искаше да го знам. Помислих си, че може би е нещастна. Ако всичко с нея бе наред, нима щеше да постъпи така? Или пък, след като бе решила да ми съобщи, можеше да ми напише няколко думи от себе си.
Връхлетяха ме спомени за братовчедка й. Спомних си стаята й, тялото й, любовната страст, която ни бе обзела тогава. Но някогашната яснота на тези образи бе изчезнала, като дим от поривите на вятъра. От какво ли беше починала? На трийсет и шест години хората не умират от естествена смърт. Фамилията й беше същата като преди. Значи или не се бе омъжвала изобщо, или се бе развела.
Научих повече за Идзуми от един свой съученик. Той беше видял снимката ми в списание „Брутус“, в което бяха публикували „Пътеводител на токийските барове“, и бе разбрал, че държа два бара в Аояма. Една вечер, докато си седях на обичайното място пред тезгяха, изведнъж чух:
— Здравей, човече! Как си? Не сме се виждали от сто години.
Не мисля, че беше дошъл специално, за да ме види. Просто се беше отбил в бара да пийне с приятели, беше ме забелязал случайно и беше решил да ме поздрави.
— Идвал съм тук много пъти — поясни той. — Работя наблизо. Но не знаех, че ти си собственикът на заведението. Колко е малък светът.
В гимназията странях от съучениците си, но той беше примерен ученик — учеше се добре, занимаваше се със спорт, беше кротък и уравновесен и не се бъркаше в чуждите работи. Изобщо беше един приятен, симпатичен младеж. Играеше в училищния отбор по футбол и още тогава си беше здравеняк, но сега беше доста напълнял — имаше двойна брадичка, а тъмносиният му костюм сякаш щеше да се пръсне по шевовете.
— За всичко е виновна работата ми — оплака се той. — Често се налага да гощавам клиентите. Какво да се прави, търговска компания. Понякога работя извънредно, водя клиентите на почерпка, а и по всяко време могат да ме повикат и да ме пратят нанякъде. Нарича се „служебно прехвърляне“. Сбъркаш ли нещо, получаваш ритник в задника. Ако пък се справяш добре, възлагат ти още повече работа. Абе никак не ми е лесно.
Оказа се, че фирмата му е в началото на Аояма и дотам можеше да се стигне пеша.
Увлякохме се в разговор за обичайните неща, за които си приказват съученици, които не са се виждали осемнайсет години — за работата, семейството, децата, за общите ни познати, които сме срещнали. Тогава той спомена за Идзуми.
— Спомняш ли си момичето, с което ходеше по онова време? Бяхте неразделни. Като че ли се казваше Охара…
— Идзуми Охара.
— Да, да. Идзуми Охара. Срещнах я неотдавна.
— Къде? В Токио ли? — учудих се аз.
— Не. В Тойохаши.
— В Тойохаши? — изненадах се още повече. — Имаш предвид Тойохаши в префектура Аичи?
— Точно така.
— Не разбирам. Как може да се срещнете в Тойохаши? Какво е правила там?
Той като че ли долови груби нотки в гласа ми.
— Нямам представа. Просто я видях там. Но няма много за разказване. Дори не съм напълно сигурен, че беше тя.
Той поръча още една чаша „Дива пуйка“ с лед. Аз пиех коктейл от водка, подсладен лимонов сок и газирана вода.