Той отпи от уискито си.
— Завиждах ти, задето беше винаги с нея. И аз исках да имам такава приятелка. Нямам вече какво да крия. Никога не я забравих. Лицето й се е врязало в паметта ми. Затова и когато я срещнах съвсем случайно в асансьора, веднага я познах, макар да са минали осемнайсет години. Така че няма никаква причина да искам да говоря лошо за нея. Когато я видях, изпаднах в шок. Не можех да повярвам. Ще го кажа така: „Тя вече не е привлекателна“.
Прехапах устни.
— Какво имаш предвид?
— Децата се боят от нея. Децата, които живеят в същия блок.
— Боят се? — повторих аз. Гледах го и недоумявах. Вероятно се беше изразил зле. — Какво значи „боят се“?
— Не говорихме ли достатъчно за това? Наистина искам да сменим темата.
— Почакай. Тя с какво се занимава? Говори нещо на децата ли?
— На никого нищо не говори. Нали ти казах.
— Тогава от какво се боят? От лицето й ли?
— Да — отвърна той.
— Да не би да има белег или нещо подобно?
— Не, няма никакви белези.
— Ами тогава какво ги плаши?
Той допи уискито си и постави чашата на плота. После обърна поглед към мен и дълго ме гледа. Изглежда се чувстваше неловко и бе доста смутен. Но в изражението му имаше и още нещо. Внезапно ми заприлича на онова момче, което бе в гимназията. Вдигна глава и дълго гледа в далечината, сякаш следваше с поглед забързан нанякъде поток. Накрая рече:
— Не мога да го обясня добре и не искам. Не ме питай повече за това. Ако я беше видял с очите си, сам щеше да разбереш всичко. Не си видял, затова и не разбираш.
Кимнах, отпих глътка от коктейла си и не казах нищо повече. Гласът му звучеше спокойно, но чувствах, че ако продължа да го разпитвам, ще се разсърди.
Той заразправя как две години работел в Бразилия.
— Няма да ми повярваш, но в Сан Пауло срещнах един приятел от училище. Работи като инженер в „Тойота“…
Почти не го слушах. На тръгване той ме потупа по рамото и каза:
— Времето променя хората по различен начин. Не знам какво се е случило между вас тогава, но каквото и да е, ти не си виновен за нищо. На всекиго се е случвало. Дори на мен. Не вярваш ли? И аз съм преживял същото. Какво да се прави. В края на краищата всеки си има свой живот и ти не можеш да отговаряш за друг човек. Все едно че живееш в пустинята — просто трябва да свикнеш. Гледал ли си филма на Дисни „Живата пустиня“? Пускаха ни го, като бяхме в началното училище.
— Да — отвърнах аз.
— Нашият свят е устроен по същия начин. Вали дъжд и цветята цъфтят. Няма ли дъжд, вехнат. Гущерите ядат разни буболечки и служат за храна на птиците. Но накрая всички умират и от тях остава празна обвивка. Едно поколение изчезва, друго заема мястото му. Това е в реда на нещата. Всички живеят различно и умират различно. Но в крайна сметка това няма никакво значение. След нас остава само една пустиня.
Той излезе. Останах сам пред плота и продължих да пия. Всички посетители си тръгнаха, барът затвори, привърши почистването, целият персонал си замина, но аз все още седях там. Не ми се връщаше вкъщи. Обадих се на жена си, че ще закъснея, защото имам неотложна работа в бара. После изключих осветлението и седнах в тъмното с бутилка уиски в ръка. Пиех го неразредено — не ми се ставаше за лед.
„Всичко върви към своя край, помислих си. Някои неща изчезват изведнъж, безследно, като изтрити, други се разтварят бавно в мъглата. Остава само пустиня“.
Излязох от бара току преди разсъмване. Ситен дъждец валеше над Аояма. Налегна ме смъртна умора. Дъждът мокреше безшумно наредените в редици, подобни на надгробни паметници, високи сгради. Оставих колата на паркинга на бара и тръгнах пеша към къщи. По пътя седнах на един парапет, преграждащ тротоара от уличното платно, и се загледах в едра врана, грачеща с все сила от върха на светофар. В четири часа сутринта улицата изглеждаше мръсна и занемарена. Печатът на упадъка и запустението беше върху всичко. И аз бях част от тази картина. Като сянка, останала за вечни времена на стена.
8
След като в „Брутус“ писаха за мен и поместиха моя снимка, в бара започнаха да се отбиват мои стари познати, съученици от различните училища, в които бях учил. Нашествието им продължи около десетина дена. По-рано винаги недоумявах кой чете всички тези списания, натрупани на купчини във всяка будка или книжарница. Но след като попаднах на страниците на такова списание, разбрах, че към тях проявяват интерес много повече хора, отколкото си мислех. Къде ли не ги вижда човек — във фризьорските салони, банките, кафенетата, влаковете… Навсякъде има хора, които са разтворили пред себе си списание и четат ли четат. Може би се боят да си губят времето като не правят нищо и затова и се захващат с първото, което им попадне.