Не бих казал, че срещите с тези лица от моето минало ми доставяха голямо удоволствие. Не че не исках да си поговоря с тях. Исках, разбира се. Винаги е приятно да се видиш със стари приятели. И те като че се радваха да ме видят. Но, честно казано, всичко, за което те приказваха, не ме интересуваше. Как се е променил родният ни град? С какво се занимават други наши бивши съученици? Това никак не ме вълнуваше. Твърде далеч бях сега от градчето ни и от онова време. И освен това всичко, за което станеше дума, неволно ми напомняше за Идзуми. При всяко споменаване на родния ни град, си я представях сама в пустия й апартамент в Тойохаши. „Тя вече не е привлекателна, бе казал приятелят ми. Децата се боят от нея“. Тези две изречения не ми излизаха от ума. Както и фактът, че Идзуми така и не ми прости.
Скоро след публикацията в „Брутус“ започнах истински да съжалявам, че се съгласих да пишат за мен. Тогава си мислех, че така ще направя реклама на заведението си. Никак не ми се искаше Идзуми да прочете статията. Как ли щеше да се почувства, ако разбере, че живея охолно и щастливо и като че въобще не се измъчвам от случилото се между нас?
След месец обаче броят на желаещите да ме видят се изчерпи. Чудно нещо са тия списания! Могат да те прославят за кратко, а после хоп! — всички забравят за теб. Отдъхнах си с облекчение. Добре поне, че Идзуми не се появи тук. Явно не четеше „Брутус“.
Но след още половин месец, когато за статията вече почти никой не си спомняше, дойде последният от моите някогашни приятели.
Шимамото.
Случи се вечерта на първия ноемврийски понеделник. Тя седеше пред плота на моя джаз клуб (наречен от мен „Гнездото на червеношийката“, по заглавието на стара мелодия, която харесвах) и бавно отпиваше дайкири. И аз седях там, три стола по-нататък, и през ум не ми минаваше, че това е тя. Само си бях отбелязал не без удоволствие, че в бара е влязла много красива жена. Нищо повече. Дотогава не се беше отбивала, иначе непременно щях да я запомня — толкова привлекателна ми се стори. „Вероятно чака някого“, помислих си. Не че в бара никога не идваха и жени без компания. Имаше всякакви, включително и такива, които седяха и чакаха някой мъж да ги заговори, надяваха се. Лесно се познаваха. Но от опит знаех, че истинските красавици не ходят сами по баровете. А ухажването на мъжете не ги радва, а ги отегчава.
Затова не обръщах особено внимание на посетителката. Хвърлих й бегъл поглед, когато влезе, и от време на време я поглеждах крадешком. Лицето й почти не беше гримирано, беше облечена добре, в скъпи дрехи — синя копринена рокля, бледобежова кашмирена жилетка, която изглеждаше фина като лукова люспа. Бе поставила на плота дамската си чантичка, която идеално пасваше по цвят на роклята. Възрастта й трудно можеше да се определи. Точната възраст, само това бих казал.
Беше поразително красива, но не като актрисите или фотомоделите, които често посещаваха моя бар. Те винаги съзнаваха, че всички погледи са вперени в тях и съобразяваха поведението си с това. Тази жена бе съвсем различна. Държеше се много непринудено, беше съвършено спокойна и естествена. Облакътила се на плота, тя бе подпряла с ръце брадичката си, слушаше нашето трио и от време на време отпиваше от коктейла си с такова изражение, сякаш се наслаждаваше на изящна музикална фраза. И през няколко минути поглеждаше към мен. Долавях тези погледи, чувствах ги с кожата си, макар да не смятах, че са отправени тъкмо към мен.
Аз бях в обичайното си облекло — костюм „Лучано Сопрани“, риза и вратовръзка „Армани“, обувки „Росети“. Безразличен съм към дрехите. Имам си правило да харча за тях колкото се може по-малко пари. Обикновено се задоволявам с джинси и пуловер. Но в бизнеса си имам собствена малка философия: обличам се така, както искам да се обличат клиентите ми. По такъв начин като че се вдига самочувствието на персонала и настроението на посетителите, а това е важно за мен. Затова винаги когато отивах в баровете си, носех елегантен костюм и обезателно вратовръзка.
Седях и гледах как барманът приготвя коктейлите, наблюдавах посетителите и слушах джазовото трио. Отначало барът беше претъпкан, но след девет часа заваля дъжд и много хора си тръгнаха, а други не дойдоха. Към десет останаха заети само няколко маси. Но жената продължаваше да седи на същото място насаме с дайкирито си. Бях заинтригуван. Значи не чакаше никого. Нито веднъж не погледна нито часовника си, нито към входа.