Накрая взе чантичката си и стана от табуретката. Беше почти единайсет часът. Ако човек искаше да успее да вземе метро до вкъщи, сега бе моментът да си тръгне. Но се оказа, че тя не се канеше да си върви. Бавно, с равнодушно изражение, жената се приближи към мен и седна на съседната табуретка. Долових слабо ухание на парфюм. След като се настани удобно, тя извади от чантичката пакет „Салем“ и пъхна цигара между устните си. Следях разсеяно движенията й с крайчеца на окото си.
— Какво приятно заведение — каза тя, като се обърна към мен.
Вдигнах очи от разтворената пред мен книга, която четях, и с недоумение погледнах жената. Точно тогава сякаш нещо ме удари силно. Въздухът в гърдите ми изведнъж необикновено натежа.
— Благодаря — отвърнах. Тя вероятно знаеше, че аз съм собственикът. — Радвам се, че го харесвате.
— Да. Много ми харесва. — Жената ме гледаше в очите и се усмихваше. Имаше прекрасна усмивка. Устните й се разтеглиха широко и в ъгълчетата на очите й се събраха очарователни бръчици. Усмивката й ми напомни нещо. Но какво ли?
— И музиката е чудесна. — Тя посочи към музикантите. — Имате ли огънче?
Нямах нито кибрит, нито запалка. Повиках бармана и го помолих да донесе кутийка кибрит от бара. Запалих клечка и я поднесох към цигарата й.
— Благодаря.
Погледнах я право в лицето. И най-накрая разбрах.
— Шимамото — казах с хриплив глас.
— Доста време ти трябваше, за да се досетиш — рече тя след малко и се усмихна. — Вече си мислех, че няма да ме познаеш.
Седях занемял и я зяпах, сякаш пред мен беше някаква свръхточна машина от висок клас, за която само бях чувал преди. Наистина беше Шимамото. Нима беше възможно? Толкова дълго бях мислил за нея. Вече не се надявах пак да се срещнем.
— Костюмът ти е много хубав — каза тя. — Много ти отива.
Не намерих думи за отговор. Само кимнах безмълвно.
— Знаеш ли, Хаджиме? Сега си по-хубав отпреди. И много по-добре сложен.
— От плуването е — успях да смотолевя най-сетне. — Още в училище започнах да се занимавам с плуване и оттогава не съм преставал.
— Хубаво е човек да умее да плува. Винаги съм си мечтала за това.
— Да. Всеки може да се научи, ако поиска.
Веднага щом изрекох тези думи, си спомних за крака й. „Какви ги дрънкаш, бе?“, рекох си. Смутих се, опитах се да кажа нещо смислено, но нищо не се получи. Потърсих пакет цигари в джобовете на костюма ми и си спомних, че преди пет години се бях отказал от пушенето.
Шимамото наблюдаваше мълчаливо суетенето ми. После вдигна ръка и мило усмихната поръча още едно дайкири. Усмивката й беше толкова приветлива, че ми се прииска да я взема и да я запазя като скъп спомен. Когато Шимамото се усмихваше, сякаш целият свят се усмихваше с нея.
— Все още харесваш синия цвят — изрекох.
— Да. Моят любим цвят. Имаш добра памет.
— Помня почти всичко за теб — как си подостряш моливите, колко бучки захар слагаш в чая си.
— Колко?
— Две.
Тя ме погледна с леко присвити очи и рече:
— Кажи ми, Хаджиме, защо ме следи тогава… преди осем години?
— Не знаех ти ли си или не — въздъхнах аз. — Походката беше като твоята. Но в същото време имаше нещо различно, чуждо. Не бях сигурен, затова и те следих. Всъщност „следих“ не е точната дума. Просто изчаквах удобния момент да те заговоря.
— Тогава защо не го направи? Защо не дойде да се увериш дали съм аз? Така щеше да стане по-бързо.
— Не знам — отвърнах. — Нещо ме възпираше. А и нищо нямаше да мога да кажа.
— Аз също не разбрах веднага, че си ти — рече Шимамото и прехапа леко устни. — Помислих си само, че някакъв тип ме преследва, и се уплаших. Наистина. Много ме достраша. Едва когато седнах в таксито и си поех дъх, изведнъж се запитах: „Това дали не беше Хаджиме?“
— Шимамото, тогава аз получих нещо… Не знам какви са ви отношенията с този човек, но той ми даде…
Тя постави показалеца си на устните и леко поклати глава, сякаш искаше да каже: „Хайде да не говорим за това, съгласен ли си? Никога повече не повдигай този въпрос, моля те“.
— Женен ли си? — попита тя, сменяйки темата.
— Да, имам две деца. Момичета. Още са малки.
— Страхотно. Струва ми се, че ти подхождат дъщери. Така си мисля. Не знам защо. Не мога да го обясня.