— Интересно.
— Просто така ми се струва — усмихна се Шимамото. — Но поне нямаш само едно дете.
— Не съм го планирал. Получи се някак от само себе си.
— Питам се какво ли е усещането да имаш две дъщери?
— Ами малко е странно. Повече от половината деца в детската градина на по-голямата ми дъщеря са без братя и сестри. Светът се е променил, откакто ние бяхме деца. Сега в градовете почти всички имат само по едно дете.
— Ние с теб се родихме твърде рано.
— Може би — засмях се. — А сега останалото човечество ни догонва. Гледам как дъщерите ми си играят заедно вкъщи и се чудя. Те растат съвсем иначе. Когато бях дете, винаги играех сам и си мислех, че всички деца правят така.
Триото изпълни своята версия на „Корковадо“ и посетителите заръкопляскаха. С наближаването на нощта музикантите свиреха някак по-задушевно, влагаха повече топлота. По време на паузите пианистът си пийваше червено вино, а басистът пушеше.
Шимамото отпи от коктейла си и заговори:
— Знаеш ли, Хаджиме, много се съмнявах, че е редно да идвам тук. Почти месец прекарах в мъчителни колебания. Прелиствах някакво списание и видях статията за теб. Представят те като собственик на бар в този район. Помислих си, че има някаква грешка. Не можех да си представя, че се занимаваш с подобно нещо. Но името бе твоето, снимката — също. Наистина беше ти. Много се радвах, че отново те виждам, макар и на снимка. Но не знаех дали идеята да се срещнем, е добра. Струваше ми се, че и за двама ни би било по-добре да не се виждаме. Може би щеше да ми е достатъчно да знам, че си жив и здрав.
Слушах я и мълчах.
— Но реших, че щом така и така те открих, няма да е зле да дойда да те видя. И ето ме. Седях, гледах те и си мислех: „Ако не ме познае, ще си изляза тихомълком и толкова“. Обаче не издържах. Толкова време не сме се виждали и трябваше да дойда да те поздравя.
— Но защо? — попитах аз. — Имам предвид, защо си мислила, че е по-добре да не се срещаме?
Тя прокара пръст замислено по ръба на чашата си.
— Помислих си, че ще започнеш да ме разпитваш. Дали съм омъжена, къде живея, с какво се занимавам. Права ли съм?
— Но това е естествено…
— Да, така е.
— Само че ти предпочиташ да не ти задават такива въпроси, така ли?
Шимамото се усмихна смутено и кимна. Тя като че имаше хиляди различни усмивки.
— Да. Не искам да отговарям на такива въпроси. Не ме питай защо. Просто не искам да разказвам за себе си. Знам, че е странно. Човек може да си помисли, че нарочно се правя на загадъчна дама, че важнича. Затова се съмнявах, че е добре да се срещнем. Боях се да не ти се сторя надута, неестествена. Това е една от причините да не исках да идвам тук.
— А другата?
— Страх ме беше да не се разочаровам.
Погледнах чашата в ръката й. Отместих поглед към правите й коси, дълги до раменете, към красивите й тънки устни и дълбоките й тъмни очи. Поради бръчиците над клепачите лицето й изглеждаше замислено. Кой знае защо, те извикваха у мен представа за далечен хоризонт.
— Много те харесвах някога и не исках да се разочаровам при срещата.
— Е, разочарована ли си?
Тя поклати глава леко.
— Седях и те наблюдавах. Отначало ми се видя друг човек — такъв един едър, с костюм. Но като се вгледах по-внимателно, разбрах, че си същият Хаджиме, когото познавах в детството си. Забелязах, че движенията, маниерите ти не са се променили. Останали са си същите като на дванайсетгодишното момче.
— Нима? — опитах да се усмихна, но някак не се получи.
— Ръцете, очите, привичката да барабаниш с пръсти, да свъсваш вежди, сякаш си недоволен от нещо — всичко си е както преди. Под костюма „Армани“ ти си някогашният Хаджиме.
— Не е „Армани“ — поправих я аз. — Ризата и вратовръзката са „Армани“, но костюмът не е.
Шимамото се усмихна.
— Отдавна си мечтаех да те видя — подех аз. — Да се срещнем, да поговорим. Толкова много неща исках да ти кажа.
— И аз исках да те видя — рече тя. — Но ти така и не дойде. Нали разбираш? Толкова те чаках, след като се преместихте. Защо не дойде? Много ми беше мъчно. Помислих си, че си намерил нови приятели и съвсем си ме забравил.
Шимамото смачка цигарата си в пепелника. Грижливо изпилените й нокти, покрити с прозрачен лак, приличаха на миниатюрни украшения — много изящни, но незаслужено подценени.
— Боях се, затова не дойдох — казах.
— Боял си се? — попита тя. — От какво? От мен ли?
— Не, не от теб. Страхувах се да не ме отхвърлиш. Бях още дете. Не си и помислях, че може да ме чакаш. Много се боях да не ме отпратиш, да не си помислиш, че се натрапвам. Затова престанах да идвам. Не исках да рискувам всичко да свърши толкова зле и предпочетох да продължа да живея с хубавите спомени от времето, когато бяхме заедно.