Тя наклони леко глава и взе да търкаля една ядка от кашу по дланта си.
— Да, някак абсурдно се получи.
— Така е — съгласих се.
— Но ние толкова дълго бяхме приятели. След като си замина, повече с никого не се сприятелих — нито в училище, нито в университета. Винаги бях сама. Все си мислех колко хубаво би било, ако си до мен. Не можехме ли поне да си пишем? Всичко щеше да е много по-различно. Животът щеше да е по-лек и хубав.
Тя помълча известно време.
— Не знам защо така се получи — продължи Шимамото, — но след седми клас животът ми в училище тръгна на зле и аз още повече се затворих в себе си. Някакъв порочен кръг.
Кимнах.
— В началното училище всичко вървеше по мед и масло, но след това нещата много се промениха, стана ужасно. Живях като затворена в кладенец.
Познавах това усещане. Беше ме преследвало почти осем години — между завършването на университета и брака ми с Юкико. Нещо се обърква и цялата къщичка от карти се срутва. И по никакъв начин не можеш да се измъкнеш изпод развалините. Освен ако някой не дойде да те извади.
— Куцам с единия крак и неща, които другите хора вършат с лекота, за мен са непосилни. Поставих преграда между себе си и другите и живеех само с книгите. И започнах да се откроявам на общия фон. Повечето хора ме смятаха за високомерна глупачка. И може би станах тъкмо такава.
— Ти си изумително красива — казах.
Шимамото пак сложи цигара между устните си. Драснах клечка кибрит и я поднесох към нея.
— Наистина ли смяташ, че съм красива?
— Да. Но сигурно си го чувала стотици пъти.
Тя се усмихна.
— Всъщност не… Не се смятам за красавица. Така че много ти благодаря за комплимента. Жалко само, че другите жени не ме харесват особено. Много пъти съм си мислила: „Не желая да ми казват колко съм красива. Искам да бъда съвсем обикновена и да имам приятели като всички хора“.
Шимамото се пресегна и докосна леко ръката ми върху плота.
— Хубаво е, че при теб всичко е наред, че си щастлив.
Не отвърнах.
— Щастлив си, нали?
— Не знам. Във всеки случай, не съм нещастен и самотен — отвърнах. И след малко добавих: — Но понякога си мисля, че най-щастливото време от живота ми бе, когато бяхме заедно и слушахме музика у вас.
— Знаеш ли, аз все още пазя онези плочи. Нат Кинг Коул, Бинг Кросби, Росини, сюитата „Пер Гинт“ и другите. Всички до една. Когато баща ми почина, ги взех за спомен. Много ги пазя. И досега по тях няма и драскотина. Нали помниш колко треперех над тях?
— Кога почина баща ти?
— Преди пет години. От рак на дебелото черво. Ужасна смърт. А изобщо не беше боледувал дотогава.
Бях виждал баща й няколко пъти. Струваше ми се силен като дъба, който растеше в градината им.
— Майка ти добре ли е? — попитах.
— Вероятно да.
Тонът й ме обезпокои.
— Какво, скарани ли сте?
Шимамото допи дайкирито, постави чашата си на плота, повика бармана и ме попита:
— Може би ще ми препоръчаш някой специален коктейл на заведението?
— Имаме няколко. Клиентите най-много харесват „Гнездото на червеношийката“, по името на бара. Самият аз измислих сместа. Основните съставки са ром и водка. На вкус е приятен, лек за пиене, но бързо удря в главата.
— Признай си, че си го измислил за съблазняване на жени?
— Да, иначе каква полза от коктейлите?
Тя се засмя.
— Добре, ще го опитам.
Когато барманът сложи коктейла пред нея, тя огледа напитката на светлина, отпи глътка и за няколко секунди затвори очи, за да усети по-добре букета.
— Какъв деликатен вкус! Нито сладък, нито горчив. Лек, непретенциозен и същевременно плътен. Дори не подозирах, че имаш такъв талант.
— Не мога да сглобя най-обикновена етажерка. Нямам представа как се сменя масленият филтър на колата. Една пощенска марка не мога да залепя правилно. Когато набирам телефонен номер, винаги бъркам. Но съм измислил няколко рецепти за коктейли, които явно се харесват на хората.
Тя остави чашата си и няколко секунди я разглежда. После я наклони леко и отразените в нея светлини от лампите на тавана трепнаха.