В дневната им имаше чисто нова стереоуредба и аз често ходех у тях да слушам музика. Уредбата беше много хубава, но не и дългосвирещите плочи, които баща й събираше. Бяха около петнайсет — най-вече лека класическа музика за любители. Слушали сме ги хиляди пъти и не съм забравил нито един тон.
Шимамото се занимаваше с плочите. Вадеше внимателно някоя от обвивката и я поставяше на диска, без да докосва с пръсти повърхността й. После с тънка четчица почистваше праха по нея и спускаше плавно игличката. След като плочата се извъртеше, Шимамото я напръскваше със спрей и я забърсваше с мека кърпа. Накрая я връщаше в обвивката й и я поставяше на мястото й върху рафта. Бе усвоила тази процедура от баща си и я изпълняваше стриктно, с много сериозно изражение, свъсила вежди и почти без да диша. Аз седях на дивана и я наблюдавах. Едва когато плочата отново заемеше мястото си на рафта, Шимамото се обръщаше към мен и леко се усмихваше. А на мен все ми минаваше през ума, че тя държи в ръцете си не грамофонна плоча, а нечия, затворена в стъклена бутилка, нежна душа.
У дома нямаше нито грамофон, нито плочи. Родителите ми не се интересуваха от музика. Слушах музика с малък пластмасов транзистор, приемащ само средни вълни. Най-много харесвах рокендрол, но скоро обикнах и класиката, която слушахме у Шимамото. Беше музика от друг свят и ме привличаше, може би защото приятелката ми бе част от него. Веднъж или два пъти седмично двамата с Шимамото се събирахме у тях, сядахме на дивана, пиехме чай, който майка й ни приготвяше, и прекарвахме следобеда с увертюри от Росини, „Пасторалната симфония“ на Бетховен и сюитата „Пер Гинт“. Майка й се радваше, че им ходя на гости. Приятно й беше, че дъщеря й е намерила приятел толкова скоро след преместването си в ново училище. Мисля, че й харесваше и това, че бях кротък и винаги спретнато облечен. Честно казано, майка й не ми допадаше много. И аз не знам защо. Беше винаги любезна с мен, но понякога в гласа й звучаха нотки на раздразнение и това нерядко ми разваляше настроението.
От плочите на баща й най-много обичах една — концертите за пиано на Лист, по един на всяка страна. Харесвах я по две причини. Първо, имаше красива обложка. Второ, никой от познатите ми — с изключение на Шимамото, разбира се — не беше слушал концертите за пиано на Лист. Самата тази мисъл ме вълнуваше. Бях открил свят, за който никой около мен не знаеше — свят, подобен на тайна градина, чийто вход бе отворен само за мен. Докато слушах Лист, чувствах, че се издигам едно стъпало по-нагоре.
А и самата музика беше прекрасна. Отначало ми се струваше маниерна, изкуствена, някак неразбираема. Малко по малко обаче, след неколкократно слушане, мелодията започна да оформя смътни образи в съзнанието ми, образи, които се избистряха и придобиваха смисъл. Щом затворех очи и се концентрирах, с вътрешното си зрение започвах да наблюдавам клокочещите в тези звуци водовъртежи. От току-що зейналата водна яма се образуваше втора, а от нея трета. Сега разбирам, че тези водовъртежи са били една абстракция. Повече от всичко на света исках да разкажа за тях на Шимамото, но не можех да обясня с обикновени думи онова, което изпитвах тогава. За тази цел бяха необходими други, особени думи, но все още не знаех такива. При това не бях сигурен, че си струваше да разказвам за усещанията си. За жалост не мога да си спомня името на пианиста. Помня само блестящата цветна обложка и тежестта на плочата в ръката ми — бе доста тежка и ми се струваше необикновено масивна.
Наред с класиката, на рафта у Шимамото имаше по една плоча с изпълнения на Нат Кинг Коул и Бинг Кросби. Пускахме ги доста често. Плочата на Кросби беше с коледни песни, но беше приятно да ги слушаме, независимо от сезона. Чудно ми е как не са ни омръзвали?