— Отдавна не съм се виждала с майка ми. Преди десет години се скарахме и оттогава много рядко се срещаме. За последен път бяхме заедно на погребението на баща ми.
Музикантите свършиха някакъв блус и засвириха встъплението към „Нещастните влюбени“. Когато бях в бара, пианистът често изпълняваше тази балада. Знаеше, че ми е любима. Не е сред най-известните парчета на Елингтън и нямах някакви особени спомени, свързани с нея, но ме развълнува, когато я чух за пръв път. И в студентските си години, и когато работех в издателството, обичах вечер да си пускам отново и отново тази мелодия от албума на Дюк Елингтън „Такъв приятен гръм“ (Such Sweet Thunder). В „Нещастните влюбени“ Джони Ходжис изпълнява много изящно и прочувствено соло. Бавната красива мелодия всеки път възкресяваше в паметта ми онези времена. Не бих ги нарекъл щастливи — целият ми тогавашен живот беше кълбо от несбъднати надежди и неосъществени желания. Бях по-млад, жаден за живот, самотен, но бях себе си, усещането ми за света беше по-просто и по-изострено. Можех да почувствам всеки звук от музиката, която слушах, всеки ред от книгата, която четях, и те проникваха дълбоко в душата ми. Нервите ми бяха като остри шипове, очите ми пронизваха събеседника. Такъв бях тогава. Винаги когато слушах тази музика, виждах очите си, втренчени в мен от огледало.
— Знаеш ли — подех аз, — веднъж, когато бях в девети клас, реших да дойда да те видя. Идеше ми да вия от самота. Позвъних ти по телефона, но никой не отговори. Качих се на влака и тръгнах, но когато пристигнах, видях, че на вратата на дома ви има табелка с друго име.
— Две години след като заминахте, баща ми го прехвърлиха във Фуджисава, близо до Еношима. Дълго живяхме там, до постъпването ми в университета. Изпратих ти картичка с новия си адрес. Не я ли получи?
Поклатих глава.
— Ако я бях получил, непременно щях да отговоря. Странно… Явно е станала някаква грешка.
— Или просто не ни върви — рече тя. — Една грешка, после друга… и все се разминаваме като кораби в морето. Сега е твой ред да ми разкажеш за себе си, за живота си.
— Какво да разказвам? Не е интересно.
— Нищо, нищо. Искам да чуя.
И аз се заех да направя кратък преглед на живота си дотогава. Разказах й как в гимназията си намерих приятелка и колко лошо бях постъпил с нея. Реших да й спестя подробностите: казах й, че сме се скарали за нещо и че съм я обидил, но в края на краищата съм наранил и себе си. Как постъпих в университет в Токио и как след дипломирането започнах работа в издателство за учебници. Оплаках й се колко самотни бяха двайсетте ми години, когато нямах никакви приятели. Казах й, че съм се срещал с жени, но никога не съм бил щастлив, че от завършването на гимназията почти до трийсетата ми година, когато срещнах Юкико и се ожених за нея, не съм харесвал истински никого. Казах й колко често съм мислил за нея през това време, че съм си мечтал да се видим, дори за час, и да си поговорим.
Шимамото се усмихна.
— Мислил си за мен?
— Непрекъснато.
— Аз също — призна тя. — Винаги когато се чувствах зле. Ти беше единственият приятел, който съм имала, Хаджиме.
Тя седеше, облакътена на плота и подпряла брадичката си с длан. Затвори очи, сякаш беше останала без сили. Не носеше пръстени. Миглите й леко потрепваха. Накрая бавно отвори очи и погледна часовника си. Аз също погледнах своя. Наближаваше полунощ.
Шимамото взе чантичката си и слезе, хлъзгайки се, от високото столче.
— Лека нощ. Радвам се, че се видяхме.
Изпратих я до вратата.
— Да поръчам ли такси? Навън вали… може би няма да ти е лесно да спреш някое.
Шимамото поклати глава.
— Няма нужда. Не се безпокой. Ще се справя.
— Наистина ли не си разочарована? — попитах аз.
— От теб ли?
— Да.
— Не, не съм — усмихна се тя. — Бъди спокоен. А костюмът ти наистина ли не е „Армани“?
Тогава забелязах, че не си влачи крака както някога. Не вървеше бързо и при все че ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи в походката й нещо, което напомняше крачките на механична кукла, тя бе напълно естествена.
— Преди четири години си направих операция — рече Шимамото, сякаш се извиняваше. — Все пак се забелязва, но определено не е толкова зле като преди. Операцията беше тежка, но сполучлива. Изпилиха костите, после ги удължиха.
— Отлично се е получило. Кракът ти сега е съвсем в ред.
— И слава богу — каза тя. — Но може би трябваше по-рано да се подложа на такава операция.