Взех палтото й от гардероба и й помогнах да го облече. До мен тя не беше много висока. „Странно, помислих си, на дванайсет години бяхме почти еднакви на ръст“.
— Ще се видим ли пак, Шимамото?
— Може би — отвърна тя. На устните й се мярна усмивка, напомняща тънка струйка дим, издигаща се бавно в небето в безветрен ден. — Може би.
После отвори вратата и излезе. След пет минути и аз се качих по стълбите до улицата. Исках да се убедя, че е хванала такси. Дъждът не спираше. Шимамото не се виждаше никъде. На улицата нямаше жива душа. Замъглените светлини от фаровете на преминаващите коли осветяваха мократа пътна настилка.
„Може би всичко това ми се е присънило“, помислих си. Стоях дълго там, загледан в надвисналата над града дъждовна завеса. Сякаш отново се бях върнал в детството си, отново бях станал дванайсетгодишно момче, което часове наред гледа дъжда. Гледаш, не мислиш за нищо и чувстваш как тялото ти постепенно се размеква, и ти се струва, че се отърсваш от действителността. Дъждът има особена хипнотична сила.
Не, това не бе илюзия. Когато се върнах в бара, видях на плота чашата, от която бе пила Шимамото, и пепелника с няколко все още димящи угарки с бледи следи от червило по тях. Седнах наблизо и затворих очи. Музиката заглъхна и аз останах сам. В обгърналия ме нежен мрак дъждът продължи да вали безшумно.
9
Много време мина след тази среща. Прекарвах всяка вечер пред плота на „Гнездото на червеношийката“. Четях някоя книга и от време на време хвърлях поглед към входната врата. Ала Шимамото все не идваше. Започна да ме гризе мисълта, че при срещата ни съм изтърсил нещо, което не е трябвало да казвам, и тя се е засегнала. Прехвърлях в ума си всяка наша дума. Но не стигнах до нищо. Може би все пак бе разочарована. Напълно възможно. Тя беше толкова красива и вече не куцаше. Какво би намерила в мен жена като нея?
Годината вървеше към своя край, Коледа дойде и отмина, а след нея и новогодишните празници. Неусетно изтече и януари, когато навърших трийсет и седем години. Престанах да чакам Шимамото и твърде рядко се отбивах в „Гнездото на червеношийката“. Там винаги си спомнях за нея и щом отидех, започвах да се озъртам с надеждата да я видя сред посетителите. Сядах пред плота, разгръщах някоя книга и се изгубвах в хаотични мисли. Изобщо не бях в състояние да се съсредоточа.
Тя беше казала, че съм единственият приятел, който е имала през живота си. И аз, естествено, се зарадвах и се размечтах, че ще възродим приятелството ни. Исках да си поговорим за толкова много неща, да разбера какво мисли. Това, че не желаеше да разказва за себе си, нямаше никакво значение. Достатъчно ми беше да я виждам, да си приказвам с нея.
Но Шимамото все не идваше. „Може да е прекалено заета и няма време за среща с мен“, мислех си. Но бяха минали цели три месеца, а тя не се беше обадила нито веднъж. Дори да допуснех, че действително не може да дойде да ме види, поне би могла да ми позвъни. Накрая реших, че просто ме е забравила. Все пак не бях някой важен за нея човек. При тази мисъл ме заболяваше сърцето, в него сякаш се отваряше малка рана. Не биваше да ми казва, че може пак да дойде. Има думи, които човек никога не забравя.
Една вечер, в началото на февруари, обаче тя се появи. Пак валеше дъжд — ледените капки падаха безшумно. Имах някаква работа в „Гнездото на червеношийката“ и бях отишъл там по-рано. От чадърите на събралите се в бара посетители се носеше мирис на студен дъжд. Към нашето трио се беше присъединил известен тенор саксофонист и публиката беше във възторг. Седнал бях на любимото си място в ъгъла на бара и не забелязах кога Шимамото се настани безшумно до мен.
— Добър вечер! — поздрави тя.
Оставих книгата, вдигнах очи и не можах да повярвам на очите си. Това бе тя.
— Вече си мислех, че няма да дойдеш пак.
— Прощавай — продума тя. — Сърдиш ли се?
— Не. За какво да се сърдя. Все пак това е бар. Хората идват и си тръгват, когато пожелаят. А на мен ми остава само да ги чакам.
— Прощавай все пак. Не знам как да ти го обясня… но просто не можех да дойда.
— Беше много заета?
— Не — тихо отвърна тя. — Просто не можех.
Косата й бе мокра от дъжда. Няколко кичура бяха полепнали на челото. Накарах келнера да донесе чиста кърпа.
— Благодаря — каза тя и си подсуши косата. После извади цигара и я запали със запалка. Влажните й пръсти леко трепереха. — Ръмеше, реших да взема такси и излязох само с дъждобран. Но тръгнах пеша… и доста дълго повървях.