— Ще пиеш ли нещо топло? — попитах аз.
Тя ме погледна в очите и се усмихна.
— Благодаря. Всичко е наред.
Когато видях тази усмивка, веднага забравих последните три месеца, преминали в очакване.
— Какво четеш? — попита тя.
Показах й корицата. Исторически очерк за конфликта между Китай и Виетнам след Виетнамската война. Шимамото прелисти книгата и ми я върна.
— Вече не четеш ли романи?
— Чета. Но не толкова много като преди. Новите романи почти не ги познавам. Предпочитам старите, най-вече от деветнайсети век. Препрочитам ги.
— Новите не ти ли харесват?
— Боя се да не се разочаровам. Не искам да си губя времето с глупости. Но преди не беше така. Имах много време на разположение и макар да знаех, че не струват, все си мислех, че може да намеря в тях нещо добро. Сега е друго. Вероятно остарявам.
— Така е, остаряваш — каза Шимамото и на лицето й се мярна дяволита усмивка.
— А ти? Все още ли четеш много?
— Да, непрекъснато. Нови и стари книги, романи и всичко друго, добри и лоши книги. Не приличам на теб — нямам нищо против да убивам времето с четене.
Тя поръча на бармана да й приготви „Гнездото на червеношийката“. Аз поръчах същото.
Шимамото отпи от коктейла, кимна леко и остави чашата върху плота.
— Хаджиме, защо коктейлите ви са толкова хубави, много по-хубави, отколкото в другите барове?
— Стараем се — отвърнах. — Без старание не се получава.
— Така ли?
— Ето например този младеж — заговорих аз и посочих младия симпатичен барман, който със сериозно изражение разбиваше лед. — Плащам му много добре. Другите служители от персонала не знаят това. Давам му висока заплата, защото има талант да прави страхотни коктейли. Повечето хора не разбират това, но и за коктейлите е нужен талант. Всеки, ако се постарае, може да приготви вкусна напитка. След няколко месеца практика човек може да се научи да прави коктейли като тези, които се сервират в повечето барове. Но за да постигнеш повече, трябва да имаш особено умение. Същото е със свиренето на пиано, рисуването, бягането на сто метра. Ето, аз например умея да приготвям нелоши коктейли. Учил съм занаята, практикувал съм го. Но не мога да се меря с моя барман. Вземам съвсем същите продукти, смесвам ги, точно толкова дълго разклащам шейкъра и все пак вкусът е друг. Не знам защо. Просто е нужен талант за това. Като за изкуството. Има една черта и само на някои хора се удава да я пресекат. Ето защо, намериш ли човек с талант, трябва много добре да се грижиш за него, за да го задържиш.
Барманът беше гей. Понякога в бара се събираше цяла компания гейове. Те не вдигаха шум и присъствието им не ме безпокоеше. Този младеж наистина ми харесваше. И той ми имаше доверие и работеше здраво.
— Може би имаш талант за бизнес и то по-голям, отколкото смяташ — рече Шимамото.
— Боя се, че нямам — отвърнах. — Изобщо не се смятам за делови човек. Имам два неголеми бара и толкова. И не планирам да отворя други или да печеля още повече пари. За какъв талант може да става дума? Но ти знаеш, че понякога си фантазирам. Представям си, че съм клиент и се питам къде би ми се искало да отида да хапна и да пийна. Например, ако съм неженен млад човек в двайсетте си години, в какво заведение бих завел приятелката си? Колко бих похарчил? Къде бих живял и по кое време бих се прибирал вкъщи. Премислям много варианти. Колкото повече са те, толкова по-ясно си представям как трябва да изглежда всичко.
Шимамото бе със светлосин пуловер с висока яка и с тъмносиня пола. На ушите й проблясваха малки обеци. Изпънатият пуловер подчертаваше гърдите й. Внезапно почувствах, че дъхът ми секна.
— Защо млъкна? Разказвай по-нататък. — На лицето й пак грейна щастлива усмивка.
— За какво?
— За бизнес философията ти — отвърна тя. — Харесва ми да те слушам като говориш така.
Почувствах, че се изчервявам. Отдавна не ми се беше случвало.
— Не бих го нарекъл бизнес философия. Върша всичко това още от малък — просто давам свобода на въображението си. Конструирам едно въображаемо място в главата си и постепенно добавям детайли. Тук поправям, там променям. Нещо като моделиране. Вече ти казах, че след дипломирането си дълго работих в едно издателство за учебна литература. Отегчителна до смърт работа. Абсолютно никакво място за проява на въображение. Какво ти въображение? Кому е нужно? От подобна работа и най-богатото въображение би посърнало. Прилошаваше ми при мисълта, че може цял живот да я върша. Чувствах, че се задушавам, че се смалявам на работното си място и скоро от мен няма да остане нищо.