Отпих глътка от коктейла и се огледах наоколо. Беше доста пълно, особено като се имаше предвид, че навън вали. Саксофонистът прибираше в калъф инструмента си. Повиках сервитьора и му казах да занесе бутилка уиски на музиканта и да му предложи нещо за вечеря.
— Но тук всичко е различно — продължих аз. — Ако не използваш въображението си, няма да оцелееш. И освен това можеш незабавно да реализираш всяка своя идея. Няма съвещания, нито началници. Никой не ти казва какво да правиш, не получаваш указания от Министерството на просветата. Прекрасно е, повярвай. Ти някога работила ли си във фирма?
Тя се усмихна и поклати глава.
— Не.
— Тогава смятай, че ти е провървяло. Тази работа не е за мен. Мисля, че и за теб не е. Разбрах го прекрасно през осемте години, докато бях на такава работа. Осем години отидоха на вятъра. При това най-добрите ми години — двайсетте. Понякога се питам как издържах толкова дълго. Но от друга страна, си мисля, че ако не бях минал през това, нямаше да постигна успех на сегашното си поприще. Сега обичам работата си. Но, знаеш ли, понякога ми се струва, че баровете ми също са просто фантазия, плод на моето въображение. Въздушни замъци. Засадил съм цветя там, съградил съм фонтани. Погрижил съм се за всичко. Хората идват тук, пият, слушат музика, разговарят, после си тръгват. Защо го правят всяка вечер? Седят, пият, харчат много пари. Знаеш ли защо? Защото всеки от тях търси същото: едно въображаемо място. Идват, за да видят своя красив въздушен замък, да намерят своето ъгълче в него.
Шимамото извади от чантичката си пакет „Салем“. Преди да успее да открие запалката си, аз драснах клечка кибрит и й запалих цигарата. Харесваше ми да й паля цигарата и да гледам как премрежва очи, докато се взира в трепкащото пламъче.
— Искаш ли да ти призная нещо? През целия си живот не съм работила нито ден — рече тя.
— Изобщо ли?
— Изобщо. Дори на временна работа. Изпитвам непоносимост към труда. Страшно ти завиждам, като те слушам как говориш за работата си. Никога не са ми хрумвали такива мисли… Аз винаги съм сама, седя и чета книги. С това се занимавам. И единствената ми грижа е не как да печеля пари, а как да ги харча.
Тя се обърна към мен и протегна напред ръцете си. На дясната носеше две тънки златни гривни, а на лявата — скъп наглед златен часовник. Дълго държа ръцете си пред мен, сякаш показваше мостри от изложена за продан стока. Хванах дясната й ръка и заразглеждах златните гривни. Спомних си как някога, когато бях на дванайсет години, тя ме бе хванала за ръката. Спомних си усещането от съприкосновението и как се бе разтупкало сърцето ми.
— Не знам… може би все пак е по-добре да мислиш как да харчиш парите си, а не как да ги печелиш — казах. Пуснах ръката й и ми се стори, че отлитам нанякъде. — Когато умуваш само как да печелиш пари, лека-полека губиш себе си.
— Но ти не знаеш колко празен се чувства човек, неспособен да създаде нещо.
— Не говори така. Сигурен съм, че не си даваш ясна сметка колко много неща си способна да създадеш.
— Например?
— Нямам предвид материални — отвърнах, загледан в ръцете си върху коленете.
Тя дълго не откъсна поглед от мен, държейки чашата си.
— Какво тогава? Чувства ли?
— Да. Всяко нещо си има край. Например този бар — той няма да съществува вечно. Вкусовете се менят, може да настъпи някакъв трус в икономиката, дори незначителен, и от заведението да не остане и помен. Знам много такива примери. Материалното е нетрайно. Но някои чувства остават завинаги у нас.
— Но не мислиш ли, Хаджиме, че чувствата, които остават задълго, понякога ни причиняват болка?
Тенор саксофонистът се приближи към нас, за да ми благодари за уискито. Аз му направих комплимент за свиренето и пак се обърнах към Шимамото:
— Джазмените са станали толкова учтиви. Когато учех в университета, не беше така. Всички се дрогираха и поне половината бяха неудачници. Но пък каква музика можеше да чуеш понякога, музика, която те взривяваше отвътре! Тъкмо това търсех тогава и много ходех по джаз клубовете в Шинджуку.
— Ти харесваш такива хора, нали, Хаджиме?
— Може би — отвърнах аз. — Хората ги влече особеното. Може девет пъти да не попаднеш на желаното, а на десетия да преживееш нещо върховно. Всички искат нещо, стремят се към нещо. Ето какво движи света. Може би това е истинското изкуство.
Отново погледнах ръцете си върху коленете. После вдигнах поглед към Шимамото. Тя очакваше да продължа.