— Впрочем сега е друго. Имам свой бизнес и главната ми грижа е как да инвестирам капитал и как да получавам печалба. Не съм човек на изкуството или творческа личност. Не се смятам и за меценат. За добро или лошо хората не идват тук да търсят изкуство. В заведение като моето е много по-лесно да имаш на разположение една вежлива, елегантна група като нашите музиканти, отколкото цяла банда от Чарли-Паркъри!
Шимамото поръча още един коктейл и отново запали цигара. Дълго мълчахме. Тя като че потъна в мислите си. Басистът свиреше дългото соло на „Прегърни ме“. Пианистът добавяше от време на време кратки акорди, а барабанистът си бършеше потта по челото и си пийваше. Един редовен клиент се приближи към мен и си побъбрихме.
— Хаджиме — поде Шимамото след продължително мълчание. — Известна ли ти е някоя красива река? Не много широка, да тече през долина право към морето, за предпочитане бърза.
Погледнах я учуден.
— Река ли? — попитах я и си помислих: „Що за хрумване?“
Лицето й беше съвършено безизразно. Гледаше ме спокойно и в същото време погледът й беше устремен някъде далеч. Какво ли виждаше там? Може би аз бях някъде далеч, на невъобразимо разстояние от нея? Тази мисъл ме натъжи. В очите й имаше нещо, което навяваше печал.
— Какво така изведнъж се сети за река? — попитах аз.
— Така… просто ми хрумна да те попитам — отвърна тя. — Знаеш ли за такава река?
Като студент доста пътувах из страната със спален чувал на гръб. Така че бях виждал много японски реки, но за такава, каквато описваше Шимамото, не можах да се сетя веднага.
— Струва ми се, че по крайбрежието на Япония има една такава — отвърнах след дълго мислене. — Не помня как се казва. Но съм сигурен, че е в префектура Ишикава. Няма да е трудно да я открия. Тя като че най-точно отговаря на описанието ти.
Спомних си ясно тази река. Бях ходил там през есенната пауза между семестрите, във втори или трети курс. Дърветата пламенееха в красиви есенни премени и спускащите се към морето планини бяха сякаш обагрени в кръв. Реката беше величествена. От време на време от гората долиташе ревът на елени. А рибата беше невероятно вкусна.
— Можеш ли да ме заведеш там? — попита Шимамото.
— Но това е чак в Ишикава — сдържано отговорих аз. — Не в Еношима. Ще трябва да пътуваме дотам със самолет, а после още поне час с кола. За един ден едва ли ще успеем да отидем и да се върнем. Ще се наложи да пренощуваме. Нали разбираш, в момента не мога да пътувам дотам.
Шимамото се извъртя бавно на стола си и ме погледна в очите.
— Хаджиме, знам, че не бива да искам от теб тази услуга. Да, защо да ти създавам грижи и да те обременявам излишно? Но няма кого другиго да помоля. Трябва да отида там, а не искам да отида сама. Към кого другиго да се обърна?
Погледнах я в очите. Бяха абсолютно спокойни и неподвижни като дълбоки вирове в сянката на скали, бранещи ги от всички ветрове. Вгледаше ли се по-внимателно в тях човек, щеше постепенно да съзре отразяващото се в тази гладка водна повърхност.
— Прости ми. — Тя се усмихна така, сякаш силите я бяха напуснали. — Не си мисли, че дойдох тук само за да те помоля за това. Исках просто да те видя и да си поговорим. Изобщо не се и канех да поставям този въпрос.
Пресметнах бързо наум и рекох:
— По принцип е възможно да се върнем не много късно вечерта, ако заминем със самолет рано сутринта. Разбира се, всичко зависи от това колко дълго искаш да останем там.
— Не много, струва ми се. Наистина ли можеш да отделиш време за едно пътуване със самолет дотам и обратно?
— Вероятно — отвърнах аз, след като помислих. — Засега не мога да кажа нищо определено. Но ще се опитам да намеря време. Обади ми се утре вечер. Ще бъда тук. Дотогава ще разбера как се стига дотам. Ти имаш ли някакви планове?
— Не. Готова съм да тръгна по всяко време, стига на теб да ти е удобно.
Кимнах.
— Прощавай — добави тя. — Може би не биваше пак да се срещаме. Знам, че с каквото и да се заема, накрая винаги го съсипвам.
Тя си тръгна към единайсет. Отидох да я изпратя, махнах на едно такси и държах чадъра над нея, докато се качи. Продължаваше да вали.
— Довиждане. Благодаря за всичко — каза тя.
— Довиждане.
Върнах се в бара и седнах на същото място пред плота. Чашата на Шимамото беше още там. Там беше и пепелникът с няколко смачкани угарки. Казах на сервитьора да не пипа нищо и дълго разглеждах бледите следи от червило по чашата и угарките.