Когато се прибрах, жена ми ме чакаше. Беше наметнала жилетка над нощницата и гледаше на видео „Лорънс Арабски“ — сцената, където Лорънс, след като преодолява множество изпитания, най-накрая успява да премине през пустинята и да стигне до Суецкия канал. Юкико беше гледала този филм три пъти, но той толкова й харесваше, че бе готова да го гледа отново и отново. Седнах до нея, налях вино на двама ни и заедно догледахме филма.
Казах й, че в неделя в клуба, в който ходех да плувам, имаме мероприятие. Един от членовете имаше голяма яхта. Няколко пъти бяхме влизали с нея навътре в морето да ловим риба и да се почерпим. През февруари беше малко студено за такива разходки, но жена ми не разбираше нищо от яхти и затова не възрази. Рядко излизах в неделя и Юкико като че нямаше нищо против да се срещам с други хора и да подишам чист въздух.
— Ще изляза рано сутринта и до осем вечерта ще съм се прибрал, надявам се. Ще вечерям вкъщи — казах й.
— Добре. Сестра ми ще дойде на гости в неделя. Ако не е студено, ще идем заедно с децата на разходка в Шинджуку-гьоен8. Ще си вземем сандвичи. Добре ще си прекараме, само в женска компания.
— Добра идея — рекох.
На другия ден позвъних на една туристическа агенция и запазих самолетни билети и кола под наем. Самолетът до Токио щеше да кацне на летището в шест и половина вечерта, така че щях да успея да се върна навреме за вечеря. После отидох в бара и зачаках обаждането на Шимамото. Тя позвъни в десет.
— Мисля, че ще мога да отделя време. Какво ще кажеш за неделя? — попитах я.
— Чудесно — отвърна тя.
Казах й кога излита самолетът и къде да се срещнем на летище „Ханеда“.
— Много ти благодаря — рече Шимамото.
Затворих телефона и седнах за малко на плота с книга, но шумът от разговорите в бара не ми позволяваше да се съсредоточа. Отидох в тоалетната, измих си лицето и ръцете със студена вода и се загледах в отражението си в огледалото. „Ето че излъга Юкико“, казах си. Лъгал я бях и преди, когато се случваше да преспя с друга жена. Но тогава нямах чувството, че я лъжа. Това бяха просто безобидни забежки. Сега обаче беше друго, някак нередно. Не че възнамерявах да спя с Шимамото. Но все пак беше нередно. Дълго разглеждах отражението си. Отдавна не се бях взирал в очите си. Не ми се удаде да прочета в тях отговора на въпроса що за човек съм. Опрях се с ръце на мивката и въздъхнах дълбоко.
10
Реката се спускаше покрай скалите, като на места образуваше бързеи, а на други усмиряваше своя бяг и се разливаше в тихи вирчета. Водната повърхност отразяваше бледото слънце. Надолу по течението се виждаше стар железен мост — толкова тесен, че по него едва ли можеше да премине кола. Тъмният му, невъзмутим метален корпус тънеше в дълбоката тишина, изпълваща мразовития февруарски ден. Мостът се използваше само от гостите на хотела — за да стигнат до един горещ минерален извор, — от обслужващия персонал и от горските пазачи. Когато минахме по него, не срещнахме никого. Погледнахме назад и не видяхме жива душа. След като пристигнахме в хотела, хапнахме, после пак прекосихме реката и тръгнахме надолу по течението. Шимамото беше с дебела шуба. Беше вдигнала яката й и беше увила около шията си шал, който стигаше чак до носа й. Облечена бе в туристически екип и изглеждаше доста различно от обичайното. Косата й бе вързана отзад, носеше тежки туристически обувки с дебели подметки. На едното й рамо висеше зелена найлонова раница. Изглеждаше досущ като гимназистка. Тук-там по брега се виждаха кръпки от неразтопен, слегнал се сняг. Две врани клечаха на парапета на моста, гледаха реката и грачеха пронизително, сякаш се караха. Крясъците им отекваха в голата гора, прелитаха над реката и режеха слуха.
Покрай реката беше проправена тясна пътека без настилка. Страховито тиха и пуста, тя отвеждаше неизвестно накъде. Наоколо нямаше никакви постройки — само тук-там голи поля. Браздите бяха все още покрити със сняг, разчертал земята с отчетливи бели линии. Навсякъде се натъквахме на врани. Щом ни зърнеха, те издаваха отривисти крясъци, сякаш сигнализираха на събратята си. Но не отлитаха дори когато се приближавахме до тях. Успях да разгледам острите им клюнове, напомнящи някакво страховито оръжие, и ярките им на цвят крачета.
— Имаме ли време? — попита Шимамото. — Дали да не повървим още малко?
Погледнах часовника си.
— Добре. Можем да останем още час.
— Толкова е тихо тук — промълви тя, оглеждайки се бавно и спокойно наоколо. Заедно с думите, от устата й излизаше и се издигаше нагоре белият й дъх.