— Е, как ти се струва реката? Такава ли търсеше?
Тя се усмихна и ме погледна.
— Ти сякаш четеш мислите ми.
И като протегна ръката си в ръкавица, тя хвана моята, също в ръкавица.
— Радвам се — казах аз. — Боях се да не се окаже, че сме били напразно целия този път и че не това е реката, която търсиш. Какво щяхме да правим тогава?
— Хей, откъде се взе тази неувереност? Не би могъл да сбъркаш — рече тя. — Знаеш ли какво си помислих сега, вървейки до теб: също като някога е, когато се връщахме заедно от училище.
— Само че не куцаш, както тогава.
Тя се засмя.
— Ти май съжаляваш, че съм си направила операция.
— Може би.
— Настина ли?
— Шегувам се. Толкова се радвам, че ти е помогнала. Просто ме обзе някаква носталгия по онова време.
— Хаджиме, не знаеш колко съм ти благодарна.
— Няма защо. Все едно че излязохме на пикник. Но със самолет.
Шимамото се умълча и известно време вървя, гледайки напред. После рече:
— Но е трябвало да излъжеш жена си.
— Ммм…
— Сигурно не ти е било лесно. Убедена съм, че не си искал да я излъжеш.
Не знаех какво да отвърна. От близката гора отново се чу пронизително грачене.
— Не знам защо се вмъкнах в живота ти — промълви Шимамото.
— Хайде да не говорим за това. Изминахме толкова път дотук, така че нека да поприказваме за нещо по-весело.
— За какво?
— В това облекло приличаш на гимназистка.
— Благодаря. Хубаво би било да е вярно.
Вървяхме бавно покрай брега. Известно време мълчахме, съсредоточени единствено върху крачките си. На нея й бе трудно да се движи бързо, но успяваше да поддържа постоянно темпо, като за всеки случай се държеше здраво за ръката ми. Почвата под краката ни беше замръзнала и гумените подметки на обувките ни почти не издаваха шум. Тя беше права — колко хубаво би било, ако можехме да крачим така един до друг в детството си, или по-късно, когато бяхме на двайсет, двайсет и пет…! Неделен следобед и ние вървим по речния бряг, хванати за ръце, а наоколо няма жива душа… Какво щастие би било това. Но вече не бяхме ученици. Аз имах жена, две деца, работа. И за да дойда тук, се наложи да излъжа жена си. Скоро трябваше да поема обратно към летището, за да се върна в Токио до шест и половина и да бързам да се прибера вкъщи, където жена ми щеше да ме чака.
Накрая Шимамото спря, потри ръце и се огледа на всички страни. Погледна нагоре по течението, после надолу. На отсрещния бряг се издигаха планински вериги, а вляво се простираше по зимному гола горичка. Бяхме съвсем сами. И хотелът, в който бяхме обядвали, и железният мост оставаха скрити в сянката на възвишенията. От време на време, сякаш спомняйки си задълженията си, иззад облаците надничаше слънцето. Чуваше се само граченето на враните и шумът на забързаната река. Изведнъж си помислих, че някога, някъде пак ще видя тази картина. Обратно дежа вю, ако може така да се каже — не усещане, че вече съм виждал това, а именно предчувствие, че някой ден пак ще го видя. Това предчувствие протегна дългата си ръка и здраво стисна мозъка ми. Почувствах хватката му, силата в пръстите му. Но то бе сграбчило не човека, който бях сега, а онзи, който щях да бъде след време, вече остарял. Разбира се, така и не видях как ще изглеждам тогава.
— Това място е много подходящо — рече Шимамото.
— За какво? — поинтересувах се аз.
Тя ме погледна и се усмихна леко, както винаги.
— За онова, което съм намислила.
Спуснахме се до брега, където имаше неголям вир, покрит с тънка ледена кора. На дъното бяха застинали няколко паднали листа, подобни на плоски мъртви риби. Извадих от водата малък объл камък и го потъркалях върху дланта си. Шимамото свали ръкавиците си, сложи ги в джоба на шубата, после отвори раницата и извади отвътре торбичка от хубав плат. В нея имаше малка урна. Отвори внимателно капачето и погледна вътре.
Стоях до нея и наблюдавах безмълвно.
В урната имаше бяла пепел. Много внимателно, като се стараеше да не я разпръсне, Шимамото изсипа пепелта върху лявата си длан и успя да я побере в нея. Предположих, че е навярно пепел от кремация. Следобедът беше тих и безветрен и пепелта не се разпиля. Шимамото сложи празната урна обратно в раницата, забучи върха на показалеца си в пепелта, после пъхна пръста в устата си и го облиза. Погледна ме и понечи да се усмихне, но не можа. Пръстът остана близо до устните й.